Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Много закъсняхме за вечеря.

Джейми не губи време на вечеря и попита за госпожа Абърнати от Роуз Хол.

— Абърнати? — смръщи се Макайвър, потропваше с ножа по масата, за да подпомогне мисленето си. — Ами май съм чувала това име, ама не мога да си спомня точно.

— О, ти познаваш добре Абърнати — прекъсна го жена му, като спря да нарежда на една робиня как да приготви топлия пудинг. — Нагоре до река Ялахс, в планините. Предимно захарна тръстика, но и малко кафе.

— О, да, разбира се! — възкликна съпругът ѝ. — Каква памет имаш, Роузи! — Усмихна ѝ се с обич.

— Е, сигурно и аз нямаше да се сетя — каза тя скромно, — само че свещеникът в черквата „Ню Грейс“ също спомена госпожа Абърнати.

— Какъв свещеник, мадам? — попита Джейми, докато разкъсваше едно печено пиле от огромен поднос в ръцете на черен слуга.

— Какъв хубав апетит имате, господин Фрейзър! — възкликна с възхищение госпожа Макайвър, като го видя как трупа чинията си. — Сигурно от островния въздух.

Връхчетата на ушите на Джейми порозовяха.

— Сигурно — каза той, внимаваше да не ме поглежда. — Този свещеник…?

— О, да. Кембъл, Арчи Кембъл. — Аз се сепнах и тя ме погледна въпросително. — Познавате ли го?

Поклатих глава, докато преглъщах една маринована гъба.

— Срещали сме се веднъж в Единбург.

— О… Е, той дойде като мисионер, за да води черните езичници към спасение чрез Нашия Господ Исус Христос. — Тя говореше с възхищение и погледна лошо съпруга си, който изсумтя. — Няма да правиш папистки забележки, нали, Кени! Преподобният Кембъл е свят човек и голям учен. Аз самата съм от Свободната църква — каза ми поверително. — Родителите ми се отрекоха от мен, когато се омъжих за Кени, но аз им рекох, че със сигурност и той ще види светлината рано или късно.

— По-скоро късно — отбеляза съпругът ѝ, докато слагаше лъжичка сладко в чинията си. Ухили се на жена си, а тя изсумтя и продължи:

— Тъй като преподобният е голям учен, госпожа Абърнати му писала още докато бил в Единбург, за да му задава въпроси. И сега, като дойде, той иска да иде да я види. Макар че след всичко, което Майра Далримпъл и преподобният Дейвис му казаха, ще се изненадам, ако дори стъпи в плантацията ѝ — добави тя праведно.

Кени Макайвър изсумтя и даде знак на един слуга на прага, който държеше друг поднос.

— Аз не бих придавал голямо значение на приказките на преподобния Дейвис — каза той. — Той е по̀ светец и от светците. Но Майра Далримпъл е разумна жена. Ох! — Отдръпна пръстите си, които жена му беше халосала с лъжица, и ги засмука.

— Какво е казала госпожица Далримпъл за госпожа Абърнати? — попита бързо Джейми, преди съпружеската война да се е разразила съвсем.

Госпожа Макайвър се изчерви, но смръщеното ѝ чело се изглади, когато се обърна да му отговори.

— Е, повечето неща са просто злобни клюки — призна тя. — Хората винаги приказват, когато една жена живее сама. Много предпочитала компанията на робите си, мъжете, нали разбирате?

— Но започнаха да говорят, когато съпругът ѝ умря — прекъсна я Кени. Той плъзна няколко малки пъстри рибки от подноса на наведения към него слуга. — Много добре се сещам, но сега остава да си спомня името.

Барнабас Абърнати дошъл от Шотландия и купил Роуз Хол преди пет години. Управлявал я добре, вадел малка печалба от захар и кафе и не създавал поводи за клюки сред съседите. После, преди две години, се оженил за жена, която никой не познавал. Довел я от Гваделупа.

— И умря след шест месеца — заключи госпожа Макайвър с мрачно удоволствие.

— И се говори, че госпожа Абърнати има нещо общо с това? — Тъй като имах някакво понятие от безбройните тропически паразити и болести, които нападаха европейците в Западните Индии, бях склонна да се съмнявам в това. Барнабас Абърнати можеше да е умрял от всичко — като се започне от малария до елефантизъм, но Роузи Макайвър беше права — хората обичаха зловредните клюки.

— Отрова — каза тихо Роузи и се озърна бързо към вратата на кухнята. — Така каза лекарят, който го прегледал. Е, може да са били и робините. Говореше се за Барнабас и робините му и всъщност нерядко някоя готвачка от плантациите пуска по нещо в яхнията, но… — Тя замълча, когато влезе друга робиня със стъклена купа със сос. Всички мълчаха, докато жената я постави на масата и излезе, след като направи реверанс на господарката си.

— Не се тревожете — увери ни госпожа Макайвър, като ме видя, че гледам след робинята. — Имаме си момче, което опитва всичко, преди да бъде сервирано. Безопасно е.