Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Неволно погледнах надолу и следващата лъжица се удари в носа ми. Джейми изцъка с език, взе кърпа и бързо попи деколтето ми. Ризата ми наистина беше от тънък памук и дори когато бе суха, изглеждаше почти прозрачна.

— Не че не си ги виждал досега — казах развеселена.

Той остави кърпата и вдигна вежди.

— Пия вода всеки ден, откакто съм се родил — изтъкна той. — Ама туй не значи, че не мога пак да съм жаден. — Вдигна лъжицата. — Искаш ли още малко?

— Не, благодаря — отбегнах аз приближаващата лъжица. — Искам да чуя повече за тази твоя твърдост.

— Не, не искаш; болна си.

— Чувствам се много по-добре — уверих го. — Да погледна ли? — Той беше с широки тънки панталони, каквито носеха моряците. В тях лесно можеш да скриеш три-четири мъртви кефала, камо ли някаква си твърдост.

— Не, няма — отвърна той, шокиран. — Някой може да влезе. А и не мисля, че като го погледнеш, ще ми олекне.

— Е, не се знае, докато не съм погледнала, нали? Освен това можеш да залостиш вратата.

— Да залостя вратата? Ти за какъв ме мислиш? Да не ме мислиш за мъж, който ще се възползва от жена, която е не само ранена и изгаря от треска, ами и пияна? — попита той. И все пак се изправи.

— Не съм пияна — отвърнах възмутено. — Не можеш да се напиеш със супа от костенурка! — Все пак осъзнавах, че сияещата топлина в стомаха ми е мигрирала надолу и се е настанила между бедрата ми. А главата ми определено беше олекнала, и то не само заради треската.

— Можеш, ако си ял супа от костенурка, приготвена от Алойзис О’Шонеси Мърфи. Ако се съди по миризмата, сложил е поне половин бутилка шери. Много невъздържани хора са тези ирландци.

— Е, все пак не съм пияна. — Изправих се на възглавниците колкото можах. — Веднъж ми каза, че ако можеш да стоиш изправен, значи не си пиян.

— Ти не си права — изтъкна той.

— Но ти си. И аз мога, ако пожелая. Спри да променяш темата. Говорихме за твоята твърдост.

— Е, най-добре ти спри да говориш за това, защото… — възкликна силно, когато успях да го сграбча с лявата си ръка.

— Непохватна съм била, а? — попитах със значително задоволство. — О, Небеса, ти наистина имаш проблем.

— Ще ме пуснеш ли? — изсъска, поглеждаше трескаво към вратата. — Някой може да влезе!

— Казах ти да я залостиш — отвърнах, без да го пускам. Обектът в ръката ми никак не приличаше на мъртъв кефал, напротив, беше си съвсем жив.

Той присви очи, дишаше през носа.

— Не бих прилагал сила на болна жена — рече през зъби, — но имаш доста здрава хватка за трескав човек, сасенак. Ако…

— Казах ти, че се чувствам по-добре — прекъснах го, — но ти предлагам сделка; ти залостваш вратата, а аз ти доказвам, че не съм пияна. — И го пуснах с голямо съжаление, за да покажа добра воля. Той се взира в мен известно време и разсеяно потъркваше обекта на моето нападение. После изви червена вежда, обърна се и отиде да залости вратата.

Когато се върна, вече бях станала и стоях малко нестабилно, но съвсем права, до рамката. Той ме огледа критично.

— Няма да стане, сасенак. — Поклати глава. Като че ли и той съжаляваше. — Никога няма да се задържа прав при такова вълнение, а знаеш, че не мога да се навра в койката сам, камо ли с теб.

Наистина имаше силничко вълнение; фенерът беше стабилен в скобата си, но рафтът зад него видимо се накланяше напред-назад, докато корабът яздеше вълните. Усещах лекото треперене на дъските под босите ми крака и знаех, че Джейми е прав. Поне беше твърде погълнат от разговора, за да получи морска болест.

— Е, има и под — предложих с надежда. Той погледна към ограниченото пространство и се намръщи.

— Ами да. Има, но ще трябва да го правим като змиите, сасенак, оплетени един в друг между краката на масата.

— Аз съм съгласна.

— Не — поклати глава, — ще те заболи ръката. — Потърка с кокалчета долната си устна, мислеше. Очите му минаха по тялото ми и спряха на нивото на хълбоците, после се върнаха и изгубиха фокус. Вероятно проклетата риза беше по-прозрачна, отколкото си мислех.

Реших да взема нещата в свои ръце и се пуснах от рамката на койката, после направих две крачки към него. Люлеенето на кораба ме хвърли в ръцете му и той едва успя да запази равновесие, докато ме стискаше здраво през кръста.

— Господи! — Залитна, а после, сякаш повече по рефлекс, отколкото от желание, се наведе и ме целуна.

Това ме стресна. Бях свикнала да съм в топлата му прегръдка; сега аз бях горещата, а той студеният. От реакцията му разбрах, че се наслаждава на промяната не по-малко от мен.