Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Поседях, докато си отиде, и държах ръката му. — Още усещах как стабилният пулс на китката под палеца ми става все по-слаб и по-слаб, а после зачаках да затихне съвсем.

Погледнах към Джейми.

— Тогава влезе сестрата. — Тя беше от младите — впечатлително момиче, което не познаваше дискретността. Не беше много опитна, но знаеше достатъчно, за да разбере кога един човек е мъртъв. А аз просто стоях там и не правех нищо… не съвсем лекарско поведение. И празната спринцовка от морфин на масичката до мен.

— Тя започна да говори, разбира се — казах аз.

— Да, сигурно.

— Успях да изхвърля спринцовката в шахтата за изгаряне, след като тя си тръгна. И беше нейната дума срещу моята, и всичко се размина.

Усмихнах се накриво.

— Само дето следващата седмица ми предложиха да оглавя цялото отделение. Много важна позиция. Хубав офис на шестия етаж на болницата — далеч от пациентите, за да не взема да убия още някого.

Все още потърквах разсеяно китката си. Джейми посегна и ме спря, като сложи ръка върху моята.

— Кога беше това, сасенак? — попита много внимателно.

— Точно преди да взема Бри и да отида в Шотландия. Всъщност затова отидох; те ми дадоха дълъг отпуск — казаха, че съм работила твърде усилено и се нуждая от хубава ваканция. — Не се опитах да скрия иронията в гласа си.

— Разбирам. — Ръката му бе топла върху моята, въпреки че ме тресеше. — Ако не беше станало така, ако не беше изгубила работата си — щеше ли да дойдеш, сасенак? Не само в Шотландия. При мен?

Погледнах го и стиснах ръката му, като поех дълбоко дъх.

— Не знам — казах аз. — Наистина не знам. Ако не бях отишла в Шотландия, ако не бях срещнала Роджър Уейкфийлд, ако не бях разбрала за теб… — спрях и преглътнах. — Греъм ме изпрати в Шотландия — казах накрая, чувствах се леко задавена. — Помоли ме да отида някой ден… и да кажа „здрасти“ на Абърдийн от него. — Погледнах внезапно към Джейми.

— Не го направих! Не отидох в Абърдийн.

— Не се тормози, сасенак. — Джейми стисна ръката ми. — Ще те заведа… когато се върнем. Не че — добави практично — има какво да се види там.

Започваше да ми става задушно в каютата. Той стана и отвори един от прозорците към кърмата.

— Джейми — казах аз на гърба му, — какво искаш?

Той се озърна и се смръщи леко.

— О… един портокал ще ми дойде добре. Има ли в писалището? — Без да изчака отговор, дръпна назад капака и разкри малка купа с портокали, блестящи в оранжево сред перата и листите. — Искаш ли един?

— Добре — усмихнах се. — Не точно това имах предвид обаче. Имах предвид… какво искаш да правиш, когато открием Иън?

— О… — Седна до койката с портокала в ръце и се вгледа в него.

— Знаеш ли — рече накрая, — не мисля, че някой ме е питал това… какво искам да правя. — Звучеше леко изненадан.

— Не че често имаш избор, нали? — казах сухо. — Но сега имаш.

— Да, това е така. — Завъртя портокала между дланите си, взираше се в грапавата топчица. — Предполагам, вече си се сетила, че сигурно няма да можем да се върнем в Шотландия — поне за известно време, нали? — Бях му казала за наученото от Томпкинс за сър Пърсивъл и неговите машинации, разбира се, но нямахме много време да обсъдим това… или последствията от него.

— Да, затова те попитах.

И замълчах, оставих го да помисли. Беше живял извън закона много години, първо се е крил физически, а после чрез потайност и съучастници, избягвайки закона, като се плъзгаше от една самоличност в друга. Но сега всички те бяха известни; нямаше начин да се върне към предишните си дейности — или дори да се появи публично в Шотландия.

Последното му убежище винаги беше Лалиброх. Но дори този път за бягство сега бе затворен за него. Лалиброх винаги щеше да бъде негов дом, но вече не му принадлежеше, сега той имаше нов господар. Знаех, че не би съжалявал за факта, че семейството на Джени притежава имението — но човешко беше да съжалява за изгубеното си наследство.

Чух тихото му сумтене, вероятно и той мислеше за същото.

— Не в Ямайка или английските острови — каза със съжаление. — Том Ленард и Кралският флот може и да ни мислят за мъртви в момента, но скоро ще забележат, че не сме, ако останем тук по-дълго.

— Мислил ли си за Америка? — попитах деликатно. — Имам предвид Колониите.

Той потърка замислено нос.

— Ами не. Не съм се замислял. Вярно, че ми се ще да съм далече от Короната, но… — смръщи се. Взе кинжала си и разряза бързо и сръчно портокала, после обели кората му.