Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Наистина ли? — Лицето му се разкриви в престорен ужас. — Аз пък си мислех, че левият е за рязане! — Все още се хилеше астматично, когато сложиха на лицето му маската.

Ампутацията мина добре и Греъм се възстанови и си отиде у дома, но не бях много изненадана, когато го видях отново след шест месеца. Лабораторните изследвания на първоначалния тумор не бяха категорични и сега съмненията се потвърждаваха в лимфните възли на слабините.

Отстраних засегнатите възли. Последва радиотерапия. С кобалт. Отстраних далака, до който се бе разпространила болестта, като знаех, че операцията е безсмислена, но не исках да се отказвам.

— Не е лесно да се предадеш, когато не си ти болният — казах аз, взирайки се в гредите над мен.

— Той беше ли се предал? — попита Джейми.

— Не бих го нарекла точно така.

— Мислех си — заяви Греъм. Гласът му отекна през слушалките на стетоскопа ми.

— Така ли? Е, не го прави на глас, преди да приключа.

Той се изсмя със сумтене, но млъкна, докато преслушвах гърдите му и движех диска на стетоскопа бързо от ребрата към диафрагмата.

— Добре — казах накрая, извадих слушалките от ушите си и ги оставих да увиснат на раменете ми. — За какво си мислеше?

— Да се самоубия.

Очите му срещнаха моите с леко предизвикателство. Озърнах се назад, за да се уверя, че сестрата е излязла, после издърпах синия пластмасов стол за посетители и седнах до него.

— Много ли боли? Мога да ти помогна, нали знаеш. Само трябва да пожелаеш. — Поколебах се, преди да добавя последното; той никога не поиска нищо. Дори когато бе очевидно, че имаше нужда от лекарства, не спомена болката си. Струваше ми се натрапничество да я споменавам аз; видях как се стегнаха ъгълчетата на устата му.

— Имам дъщеря. И две внучета, хубави момчета. Но аз забравих, ти ги видя миналата седмица, нали?

Да, видях ги. Идваха поне два пъти седмично да го видят и носеха контролните си и бейзболни топки с автограф, за да му ги покажат.

— Имам и майка, която живее в старчески дом в Кентърбъри — каза замислено. — Много е скъп, но е чисто и храната е достатъчно добра, че да се оплаква с удоволствие, докато я яде.

Погледна безстрастно към чаршафа и надигна чуканчето си.

— Мисля, че остава месец? Четири? Или три?

— Може би три. Ако имаме късмет — добавих като идиотка.

Той изсумтя и завъртя глава към системите над него.

— Ха! На никого не пожелавам такъв късмет. — Огледа всички апаратури — автоматичния респиратор, примигващия монитор и другата медицинска техника. — Струва почти сто долара на ден да стоя тук — каза той. — Три месеца колко ще са… Боже Господи, десет хиляди долара! — Поклати смръщен глава. — На това му се казва лоша сделка. Не си струва. — Бледосивите му очи проблеснаха внезапно към мен. — Аз съм шотландец, нали знаеш. Скръндза съм си по рождение и няма шанс да го преодолея.

— Затова го направих вместо него — казах, като все още се взирах нагоре. — Или поне го направихме заедно. Имаше изписан морфин за болката — това е като лауданум, но много по-силно. Изтеглих половината от всяка ампула и я допълних с вода. Той нямаше да получи облекчението на пълна доза почти двайсет и четири часа, но само това бе начинът да му дам голяма доза, без да ме разкрият. Поговорихме за употребата на ботаническите лекарства, които изучавах; знаех достатъчно, за да направя нещо смъртоносно, но не бях сигурна, че ще е безболезнено, и той не искаше да рискува да ме обвинят, ако някой заподозре и направи аутопсия. — Видях как веждата на Джейми се вдига и махнах с ръка. — Няма значение; това е начин да разбереш от какво е умрял човекът.

— О, като нашите съдии-следователи?

— Нещо такова. Така или иначе се очакваше да има морфин в кръвта; това нямаше да докаже нищо. Затова го направихме.

Поех дълбоко дъх.

— Нямаше да има проблем, ако аз му направя инжекцията и си тръгна. Той така искаше.

Джейми мълчеше и ме гледаше.

— Но не можех. — Погледнах лявата си ръка и не видях гладката си плът, а големите подути кокалчета на рибар и дебелите зелени вени по китката му.

— Вкарах иглата — казах аз. Потърках с пръст мястото на китката си, където голяма вена пресичаше главата на радиуса. — Но не можах да натисна буталото.

Видях пак как другата ръка на Греъм Мензис се вдига до тялото му, повлякла тръбички, и се затваря над моята. Не му беше останала много сила, но се оказа достатъчна.