Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Ммфффммм. — Стисна устни, коленичи до леглото и внимателно избърса едно място на задника ми с хладния мокър парцал. — Така добре ли е?

— Отлично. Притисни иглата малко под ъгъл, не право надолу — нали виждаш как е отрязана под ъгъл? Вкарай я на около четвърт инч — не се страхувай, ако потрепне леко, кожата е по-здрава, отколкото си мислиш — и после натисни буталото много бавно, не бива да бързаш.

Затворих очи и зачаках. След миг ги отворих и погледнах назад. Беше пребледнял и по скулите му лъщеше пот.

— Добре. — Надигнах се, като едва се борех със замайването. — Дай на мен. — Грабнах тампона от ръката му и избърсах едно място в горната част на бедрото си. Ръката ми трепереше леко от треската.

— Но…

— Млъкни! — Взех спринцовката и се прицелих възможно най-добре с лявата ръка, после я забих в мускула. Заболя. Заболя още повече, когато натиснах буталото и пръстът ми се плъзна.

Тогава Джейми хвана крака ми и бавно натисна буталото, докато и последната бяла течност изчезна от контейнерчето. Поех си дълбоко дъх, когато я издърпа.

— Благодаря — казах след миг.

— Съжалявам — отговори той тихо. Подхвана ме под гърба и ме сложи да легна.

— Всичко е наред. — Очите ми бяха затворени и под клепачите ми играеха малки пъстри шарки. Напомниха ми за подплатата на едно куфарче за кукли, което имах като дете; малки розови и сребърни звезди на тъмен фон. — Забравих, че е трудно да се направи първите няколко пъти. Сигурно забиването на нож в някого е по-лесно — добавих. — Не се тревожиш, че ще го заболи.

Той не каза нищо, но издиша доста силно през носа. Чувах го как върви из стаята, прибира кутийката и окачва полата ми. Усещах мястото на инжекцията като възел под кожата си.

— Съжалявам — казах. — Не исках да прозвучи така.

— Е, така е — отговори той. — Наистина е по-лесно да убиеш някого, за да спасиш живота си, отколкото да нараниш някого, за да спасиш неговия. Ти си много по-смела от мен, да знаеш.

Отворих очи и го погледнах.

— Нищо подобно.

Той се вгледа в мен с присвити сини очи. Ъгълчето на устата му се изви нагоре.

— Да, нищо подобно — съгласи се.

Засмях се, но ръката ме заболя.

— Не съм и ти не си, и на мен това изобщо не ми пречи — казах и затворих пак очи.

— Ммфм.

Чувах тропота на крака на палубата горе, гласът на господин Уорън се извиси над него. Бяхме минали покрай Грейт Абако и Елеутера през нощта и сега се отправяхме на юг, към Ямайка, с попътен вятър.

— Аз не бих рискувала да ме застрелят, секат, арестуват и обесят, ако имах друг избор — казах аз.

— Аз също — отвърна той сухо.

— Но ти… — започнах и спрях. Погледнах го с любопитство. — Наистина го мислиш — казах бавно. — Че не си имал избор, нали?

Извърна се леко от мен, вгледан в левия борд. Слънцето сияеше по дългия му прав нос и той го потърка леко с пръст. Широките рамене се вдигнаха и отпуснаха.

— Аз съм човек, сасенак — каза много тихо. — Ако съм мислил, че имам избор… може би нямаше да го направя. Не е нужно да си толкова смел, ако знаеш, че можеш да го избегнеш, нали? — Погледна ме с лека усмивка. — Като раждането, нали? Знаеш, че трябва да го направиш и няма значение дали те е страх — ще го направиш. Кураж е нужен само когато знаеш, че можеш да откажеш.

Лежах неподвижно и го гледах. Той беше затворил очи и се облегна в стола си, кестенявите мигли бяха дълги и абсурдно детски на бузите му. Странно контрастираха със сенките под очите и дълбоките бръчки в ъгълчетата им. Беше изморен; почти не бе спал от появата на пиратския кораб.

— Не съм ти казвала за Греъм Мензис, нали? — казах накрая. Сините очи се отвориха.

— Не, кой е той?

— Един пациент. В болницата в Бостън.

Греъм беше в края на шейсетте; шотландски имигрант, който не бе загубил акцента си въпреки почти четирийсетте години в Бостън. Беше рибар, или поне е бил навремето; когато го срещнах, притежаваше няколко лодки за лов на омари и оставяше другите да излизат в морето вместо него.

Много приличаше на шотландските войници, които познавах от Престънпанс и Фолкърк; стоик с чувство за хумор, готов да се пошегува с всичко, което бе твърде болезнено, за да бъде изстрадвано в мълчание.

— Сега внимавай, моме — каза ми, докато гледах как анестезиологът слага венозна система, която щеше да го поддържа, докато ампутирам засегнатия от рак ляв крак. — Гледай да отрежеш правилния.

— Не се тревожете — уверих го аз, като потупах загрубялата ръка на чаршафа. — Ще е правилният.