Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Лежах неподвижно и се опитвах да си припомня.

— Не робско име — беше казал с негодувание Джо, когато говореше за самоличното прекръстване на сина си. Явно Исмаил бе изрязал клеймото на собственика си, за да попречи да бъде идентифициран и върнат при него. Но чий беше? Разбира се, името Исмаил беше само съвпадение.

Може би не съвсем; „Исмаил“ почти със сигурност не беше истинското му име. — „Наричат ме Исмаил“ — беше казал той. Това също беше робско име, дадено му от собственика или от някой друг. И ако младият Лени наистина се опитваше да разучи родословието си, изглеждаше вероятно да е избрал името на някой от предшествениците си като символ? Ако. Но ако беше така…

Взирах се в тавана на тясната си койка и всякакви предположения се въртяха из главата ми. Без значение дали този мъж имаше някаква роднинска връзка с Джо, тази възможност ми напомни за нещо.

Джейми го разпитваше за екипажа и структурата на „Вещица“ — защото се оказа, че именно те са ни нападнали, — но аз не обръщах внимание. Седнах предпазливо, за да не ми се завие още повече свят, и дадох знак на Фъргъс.

— Трябва ми чист въздух. Ще ми помогнеш ли да изляза на палубата? — Джейми ме погледна с тревога, но аз му се усмихнах успокоително и поех ръката на Фъргъс.

— Къде са документите за роба, който купихме в Барбадос? — попитах още щом се отдалечихме от каютата. — И къде е той, между другото?

Фъргъс ме погледна с любопитство и послушно зарови из палтото си.

— Документите са в мен, милейди. — Подаде ми ги. — А той май е в общата каюта на екипажа. Защо? — добави, неспособен да сдържи любопитството си.

Не му отговорих, докато прелиствах отвратителния документ.

— Ето го — казах. Открих онова, което бях запомнила, докато Джейми ми ги четеше на глас. — Абърнати! Жигосано на лявото рамо с водна лилия. Забеляза ли този знак, Фъргъс?

Той поклати глава, изглеждаше леко объркан.

— Не, милейди.

— Тогава ела с мен — казах аз и се обърнах към каютата на екипажа. — Искам да видя колко е голям.

Белегът беше около три инча дълъг и три широк; цвете над буквата „А“, прогорени в кожата в горната част на рамото. Беше със същия размер и на същото място като белега на Исмаил. Но не беше лилия; явно някой небрежен писар бе сбъркал. Беше роза с шестнайсет венчелистчета — якобитският символ на Чарлс Стюарт. Примигнах от удивление; що за патриот изгнаник ще избере този странен метод да поддържа предаността си към победените Стюарт?

— Милейди, мисля, че трябва да се върнете в леглото — каза Фъргъс. Смръщи ми се, докато се бях навела над Темерер, който понасяше огледа ми стоически, както и всички останало. — Имате цвят на гъши лайна и на милорд никак няма да му хареса, ако позволя да припаднете на палубата.

— Няма да припадна — уверих го. — И не ми пука какъв ми е цветът. Мисля, че току-що извадихме късмет. Слушай, Фъргъс, искам да направиш нещо за мен.

— Каквото кажете, милейди — отвърна той и ме сграбчи за лакътя, когато порив на вятъра ме накара да залитна по наклонената палуба. — Но не и преди да ви върна в леглото — добави категорично.

Позволих му да ме заведе до каютата, защото наистина не се чувствах добре, но преди това му дадох нареждания. Когато влязохме в каютата, Джейми се изправи от масата да ни посрещне.

— Ето те, сасенак. Добре ли си? — смръщи ми се той. — Имаш много гаден цвят, като развален яйчен крем.

— Много съм си добре — отвърнах през зъби, докато внимателно лягах на койката, за да не ме заболи ръката. — С господин Исмаил приключихте ли разговора?

Джейми се озърна към затворника и аз видях черния поглед, който срещна неговия. Атмосферата между тях не беше враждебна, но бе заредена с някакво напрежение. Джейми кимна.

— Приключихме… засега. — Обърна се към Фъргъс. — Отведи госта ни долу, Фъргъс, и се погрижи да бъде нахранен и облечен. — Остана прав, докато Исмаил излезе под крилото на Фъргъс. После седна до мен на койката и присви очи в мрака.

— Изглеждаш ужасно. Да взема ли кутията да ти дам някакъв тоник?

— Не. Джейми, слушай… мисля, че знам откъде идва нашият приятел Исмаил.

Той вдигна вежда.

— Така ли?

Обясних му за белега и за почти същото клеймо на роба Темерер, без да споменавам какво изобщо ми е напомнило за това.

— По всичко личи, че идват от едно и също място — от имението на госпожа Абърнати в Ямайка.

— Е, може и да си права, сасенак, поне се надявам. Лукавото черно копеле не ще да каже откъде идва. Не че мога да го виня — добави искрено. — Господи, ако аз се бях измъкнал от такъв живот, няма сила на земята, която би ме накарала да се върна обратно! — каза той с изненадваща ярост.