Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Мъжът изобщо не ми обръщаше внимание, дори когато докоснах места, които сигурно го боляха. Беше втренчен в Джейми, който пък го гледаше със същата безучастност.

Проблемът беше съвсем ясен. Този човек почти със сигурност беше избягал роб. Не искаше да говори с нас, защото се страхуваше, че речта му ще издаде от кой остров е собственикът му, и ще можем да го намерим и да го върнем в плен.

Вече знаехме, че говори английски — или поне го разбира — и това сигурно засили предпазливостта му. Дори да го уверяхме, че не смятаме да го върнем на собственика му, едва ли щеше да ни повярва. Не можех да го виня при тези обстоятелства.

От друга страна, той беше най-добрият ни — и вероятно единствен — шанс да разберем какво се е случило с Иън Мъри на борда на „Вещица“.

Когато най-сетне превързах китките и глезените му, Джейми ми подаде ръка да се изправя и заговори на затворника:

— Сигурно си гладен. Ела горе в каютата и ще ядем. — Без да чака отговор, той ме хвана за здравата ръка и ме обърна към вратата. Докато вървяхме към коридора, зад нас не се чуваше нищо. Но щом се обърнах, видях, че робът ни е последвал.

Джейми ни отведе до каютата ми, като не обръщаше внимание на любопитните погледи на моряците, само спря да каже на Фъргъс да приготвят храна в камбуза и да я изпратят.

— Ти се връщай в леглото, сасенак — каза ми твърдо, когато стигнахме в каютата. Не спорих. Ръката ме болеше, главата ме болеше и усещах как зад очите ми се надигат горещи вълни. Струваше ми, че ще трябва да използвам малко пеницилин все пак. Имаше някакъв шанс тялото ми да се справи с инфекцията, но не можех да си позволя да чакам толкова дълго.

Джейми си взе чаша и седна, като посочи на роба да седне срещу него до масата.

— Казвам се Фрейзър. Аз съм капитанът тук. Това е жена ми — добави и кимна към койката ми.

Затворникът се поколеба, но после остави решително чашата си.

— Наричат ме Исмаил — каза той, гласът му беше като мед, който се разлива по въглища. — Не съм пират. Аз готвач.

— На Мърфи ще му хареса — отбелязах, но Джейми не ми обърна внимание. Между веждите му се беше появила лека бръчка.

— Корабен готвач? — попита той, стараеше се да звучи небрежно. Само барабаненето на двата сковани пръста по бедрото му го издаваше — и то единствено пред мен.

— Не, аз няма нищо общо с онзи кораб! — отвърна яростно Исмаил. — Те ме отведоха от брега, казаха, че убият, не бил дълго с тях. Аз не пират! — повтори и чак тогава ми просветна, че разбира се, не би искал да бъде вземан за пират — без значение дали е такъв. Пиратството се наказваше с обесване и той нямаше как да знае, че и ние много държим да сме далече от Кралския флот.

— Да, разбирам. — Джейми бе напипал баланса между успокояването и скептицизма. Облегна се леко в голямото кресло.

— И как така те взеха за затворник на „Вещица“? Не къде — добави бързо, когато видя тревогата на лицето му. — Не ми казвай откъде идваш; не ме засяга. Само че искам да знам как си попаднал в ръцете им и колко време беше с тях. Щом, както твърдиш, не си един от тях. — Намекът беше повече от осезаем. Не смятахме да го върнем на собственика му, но ако не ни дадеше информация, можехме да го предадем на властите като пират.

Очите на затворника потъмняха; не беше глупак и схвана веднага. Главата му потрепна леко настрани и очите му се присвиха.

— Ловях риба в реката. Голям кораб идваше бавно по реката, малки лодки го дърпаха. Мъже в малката лодка ме видели и се развикали. Аз хвърлих риба и хукнах, но те настигнаха. Скочиха от лодка, хванаха ме в тръстиката, сигурно искат да ме продадат. Това е. — Сви рамене, като заключение на историята.

— Да, разбирам. — Джейми се взираше в него. Поколеба се, искаше да попита къде е тази река, но не посмя, за да не го изплаши отново. — Докато беше на кораба… видя ли момчета сред екипажа или като затворници? Момчета, млади мъже?

Мъжът отвори широко очи; не беше очаквал това. Замълча предпазливо, после кимна с леко презрителен блясък в очите.

— Да, те имат момчета. Защо? Търсиш момче? — Погледна за миг към мен и после изви вежда към Джейми.

Джейми вдигна рязко глава, беше се изчервил леко от намека.

— Да, търся — каза равно. — Търся млад роднина, който бе отведен от пиратите. Ще съм много задължен на всеки, който ми помогне да го намеря. — Вдигна многозначително вежда.

Затворникът изсумтя леко и ноздрите му потрепнаха.

— Така ли? Какво направи за мен, ако помогна да намери това момче?