Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Приближих се до него, ръката му се вдигна от сенките, за да хване моята.

— Мъжете падаха около мен и чувах изстрели на мускети, сачмите профучаваха покрай главата ми като пчели. Но не ме уцелиха.

Стигнал невредим до линията на британците, един от малцината планинци, които завършили атаката си на тресавището Калоден. Английските артилеристи вдигнали изплашени поглед, когато високият шотландец изникнал от дима като демон, развявайки сабята си, блеснала от дъжда на места и потъмняла от кръв на други.

— Една малка част от ума ми питаше защо да ги убивам — каза той замислено. — Защото вече знаех, че с нас е свършено; нямаше полза да ги убивам. Но знаеш ли, че съществува жажда да убиеш? — Пръстите му стиснаха моите питащо и аз отвърнах пак така в потвърждение.

— Не можах да спра… или не исках. — Гласът му беше тих, без горчивина или разкаяние. — Много странно чувство; желанието да отнесеш и врага с теб в гроба. Усещах го как гори в гърдите и корема ми и… му се отдадох — добави простичко.

Четирима мъже обслужвали оръдието, не били въоръжени с друго, освен с пищови и ножове, защото не очаквали така близка атака. Стояли беззащитни пред чудовищната сила на отчаянието му и той ги избил.

— Земята се разтресе под краката ми и едва не оглушах от шума. Не можех да мисля. И тогава осъзнах, че съм зад линията на оръдията им. — Изсмя се тихо. — Много неподходяща позиция, ако искаш да те убият, нали?

Затова тръгнал назад през тресавището, за да се присъедини към мъртвите шотландци.

— Той седеше до една туфа трева насред полето… Мърто. Имаше поне десетина рани и една ужасна на главата… И разбрах, че е мъртъв.

Но не бил; когато Джейми паднал на колене до кръстника си и прегърнал дребното му тяло, очите на Мърто се отворили.

— Той ме видя. И се усмихна. — И после докоснал леко бузата му. — Не се страхувай, а балаих — казал Мърто с обръщението, което се използва за малко любимо момченце. — Умирането никак не боли.

Стоях тихо доста време, държах ръката на Джейми. После той въздъхна и другата му ръка се затвори много внимателно около раната ми.

— Твърдо много хора умряха, сасенак, заради това, че ме познаваха… или само страдаха. Бих дал живота си, за да ти спестя и миг болка… и все пак сега ми се иска да стисна ръката ти и да те чувам как викаш, само за да съм сигурен, че не съм убил и теб.

Наведох се напред и го целунах по гърдите. Той спеше гол в жегата.

— Не си ме убил. Не си убил и Мърто. И ще намерим Иън. Заведи ме в леглото, Джейми.

Малко по-късно, когато вече задрямвах, той заговори от пода до леглото ми.

— Знаеш ли, че рядко ми се прибираше при Лери — каза замислено. — И все пак, когато го правех, я заварвах там, където съм я оставил.

Обърнах глава към мястото, откъдето се чуваше тихото му дишане.

— О? Такава жена ли искаш? Която си стои там, където си я оставил?

Той издаде нещо средно между кикот и кашлица, но не отговори, и след няколко секунди дишането му се превърна в тихо и ритмично похъркване.

Спах неспокойно и се събудих в треска, главата ми пулсираше от болка. Беше ми толкова зле, че не възразих, когато Марсали настоя да ми кваси челото, дори се отпуснах благодарно със затворени очи и се наслаждавах на хладния допир на накиснатата с оцет кърпа по бумтящите ми слепоочия.

Това ме успокои толкова, че дори отново се унесох в сън. Сънувах някакви тъмни шахти и почернели кости, когато внезапно се събудих от трясък, който ме накара да седна рязко и копието на ужасна болка се заби в главата ми.

— Какво става? — възкликнах. Стисках главата си с ръце, сякаш я държах да не падне. — Какво става? — Прозорецът беше покрит, за да не ми пречи светлината, и ми отне доста време, докато очите ми свикнат с тъмното.

В другия край на каютата една едра фигура сякаш ме имитираше, защото също стискаше главата си. После занарежда проклятия на много странна смесица от китайски, френски и келтски.

— По дяволите! — каза на приблизителен английски. — Проклятие! — Залитна към прозореца, като все още търкаше главата си, която бе ударил в ръба на моя шкаф. Отметна покривалото и отвори прозореца. Пусна приятен свеж въздух и ослепителна тишина.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? — попитах аз със значително раздразнение. Светлината се заби в нежните ми очни ябълки като игли, а когато стиснах главата си, ръката ужасно ме заболя.

— Търсех медицинската ти кутия — каза той и опипа смръщен темето си. — Проклятие, май си пробих главата. Виж! — И завря два леко изцапани с кръв пръста под носа ми. Хвърлих накиснатата в оцет кърпа върху тях и се стоварих на възглавницата.