Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Луната беше три четвърти пълна, приличаше на обърната златна капка, увиснала точно над хоризонта. Корабът се наклони леко и луната изчезна от поглед. Човекът на луната се ухили доста неприятно при отминаването си. Беше ми горещо, вероятно имах лека треска.

На бюфета в другия край на каютата имаше кана с вода. Бях много слаба и нестабилна, когато прехвърлих крака към пода, а ръката ми протестира силно. Трябва да съм издала някакъв звук, защото мракът на пода се размърда и чух сънливия глас на Джейми някъде около краката си.

— Боли ли те, сасенак?

— Малко — казах, не исках да драматизирам. Стиснах устни и се изправих нестабилно, като придържах десния си лакът с лявата ръка.

— Това е добре.

— Добре ли? — попитах възмутено.

Чу се тих кикот в тъмното. Той седна и главата му се появи внезапно от сенките на лунната светлина.

— Да, така е. Когато раната започне да те боли, значи заздравява. Не усети, когато се случи, нали?

— Не — признах. Но сега определено я усещах. Въздухът бе доста хладен в открито море и соленият вятър, който нахлуваше през прозореца, галеше приятно лицето ми. Бях мокра и лепкава от пот, тънката риза беше залепнала за гърдите ми.

— Разбрах и това ме изплаши. Човек не усеща смъртоносната рана, сасенак — каза той тихо.

Засмях се, но спрях, защото ръката ме заболя.

— И откъде знаеш това? — попитах, докато наливах вода с лявата си ръка. — Не е нещо, което човек научава от опит.

— Мърто ми каза.

Водата като че ли се изливаше безшумно в чашата, защото звукът потъваше в съскането на водата по корпуса. Оставих каната и вдигнах чашата, повърхността на водата бе черна на лунната светлина. Джейми не беше споменавал Мърто пред мен след завръщането ми. Бях попитала Фъргъс и той ми каза, че жилавият шотландец е загинал при Калоден, но не знаеше нищо повече.

— При Калоден — каза Джейми и едва го чух от скърцането на дърво и виенето на вятъра, който ни носеше напред. — Знаеш ли, че там изгаряха телата? Питах се, докато ги слушах — какво ли ще е да съм в огъня, когато дойде моят ред. — Чух го как преглъща. — И разбрах тази сутрин.

Лунната светлина лишаваше лицето му от цвят; приличаше на череп — широките скули и челюстта бяха бели, а очите приличаха на празни черни ями.

— Отидох на Калоден, за да умра — каза той, почти шепнешком. — Но не и останалите. Аз с радост щях да посрещна изстрел и все пак въртях меча си през бойното поле, докато мъже около мен бяха взривявани на парчета. — Изправи се и погледна надолу към мен.

— Защо? Защо, Клеър? Защо аз съм жив, а не те?

— Не знам — отвърнах тихо. — Заради сестра ти и семейството ти, може би? Заради мен?

— И те имаха семейства. Съпруги, любими; деца, които скърбят за тях. И все пак си отидоха. А аз съм още тук.

— Не знам, Джейми — казах накрая. Докоснах бузата му, вече груба от наболата брада, неоспоримо доказателство за живот. — Никога няма да разбереш.

Той въздъхна и скулата му се притисна към дланта ми за миг.

— Да, добре знам това. Но не мога да спра да се питам, когато мисля за тях… особено за Мърто. — Обърна се неспокойно, очите му бяха празни сенки. И аз разбрах, че отново ходи из Друмоси Мур, с призраците.

— Трябваше да тръгнем по-скоро; мъжете чакаха с часове, гладни и измръзнали. Но те чакаха Негово Височество да даде заповед за атака.

И Чарлс Стюарт, качен на сигурно място на една скала, далеч зад бойното поле, за първи път лично командваше войската си и се мотаеше и отлагаше. И даде време на английските оръдия да се подредят срещу редиците на измъчените шотландци и да открият огън.

— Мисля, че това беше облекчение — каза тихо Джейми. — Всички на бойното поле знаеха защо загубихме и защо умираме. И все пак останаха там, гледаха как идват английските оръдия и зейналите срещу нас дула. Никой не продумваше. Не чувах нищо, освен вятъра, и виковете на англичаните в другия край на полето.

И тогава оръдията изревали и мъжете започнали да падат, а оцелелите, стиснали мечовете си, се втурнали към врага. Келтските писъци били заглушени от тътена на оръдията и писъка на вятъра.

— Димът беше толкова гъст, че не виждах повече от няколко крачки пред мен. Изритах си чепиците и хукнах напред с викове. — Безкръвната линия на устните се изви леко нагоре.

— Бях щастлив — каза почти изненадан. — Изобщо не ме беше страх. Все пак исках да умра; нямаше от какво да се страхувам, освен че може да ме ранят и да не умра веднага. Но щях да умра и тогава щеше да се свърши и отново щях да те открия, и пак всичко щеше да е наред.