Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Не мърдай — каза строг шотландски глас през вълните от гадене, които ме заливаха. Нечия ръка се пъхна под раменете ми и обхвана главата. — Да, точно така, легни на ръката ми. Добре ли си сега, сасенак?

— Не — отвърнах, докато гледах цветните пумпали под клепачите си. — Ще повърна.

И наистина повърнах. А това бе крайно неприятен процес заради ножовете, които се забиваха в дясната ми ръка при всеки спазъм.

— Господи! — изпъшках накрая.

— Свърши ли? — Джейми ме положи внимателно да легна на възглавницата.

— Ако питаш дали съм мъртва, за нещастие — не. — Отворих леко единия си клепач. Той беше коленичил до койката ми и много приличаше на пират — с окървавена кърпа на главата и покрита с червени петна риза.

Стоеше неподвижно, също като каютата, затова внимателно отворих и другото си око. Усмихна ми се леко.

— Не, не си мъртва. Фъргъс ще се радва да го чуе.

И сякаш по даден знак, французинът надникна тревожно в каютата. Като видя, че съм будна, лицето му засия в усмивка и изчезна. Чух гласа му горе, информираше екипажа за оцеляването ми. За мое огромно смущение новината беше посрещната с радостни викове.

— Какво стана? — попитах.

— Какво станало ли ! — Джейми тъкмо наливаше чаша вода, спря и се втренчи в мен. Коленичи със сумтене, после ми вдигна главата да пия.

— Тя пита какво е станало! О, ама какво наистина? Казах ѝ да си стои в трюма с Марсали, а после я виждам да пада от небето в краката ми, цялата в кръв!

Завря глава в койката и ме погледна свирепо. Той беше впечатляващ дори гладко избръснат и невредим, но бе значително по-страховит небръснат, окървавен и гневен, и то от педя разстояние. Веднага затворих очи.

— Погледни ме! — нареди той и аз го направих с неохота.

Сините очи се взираха в моите, бяха присвити от гняв.

— Знаеш ли, че едва не умря? Имаш рана чак до костта — от подмишницата чак до лакътя, и ако нямах кърпа да те превържа навреме, сега щеше да храниш акулите!

Един огромен юмрук се заби до мен и ме стресна. Ръката ме заболя, но не гъкнах.

— Проклета жена! Никога ли няма да правиш каквото ти казвам?

— Сигурно — отвърнах плахо.

Той се смръщи, но видях, че устата му потрепва сред червеникавата четина.

— Господи — каза с копнеж. — Какво не бих дал да те вържа за оръдието и да дръпна въженцето. — Изсумтя отново и измъкна глава от койката ми.

— Уилъби! — изрева. Господин Уилъби веднага доприпка ухилен с каничка горещ чай и бутилка бренди на поднос.

— Чай! — ахнах аз и се опитах да стана. — Амброзия. — Въпреки задуха в кабината точно един горещ чай ми трябваше. Прекрасната, леко примесена с бренди течност се плъзна по гърлото ми и засия кротко в потрепващия ми стомах.

— Никой не прави по-хубав чай от англичаните — казах аз, вдишвайки аромата, — освен китайците.

Господин Уилъби се ухили и се поклони церемониално. Джейми пак изсумтя.

— Тъй ли? Е, наслади му се, докато можеш.

Звучеше доста зловещо и аз се вгледах в него над ръба на чашата.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Ще ти оправя ръката, когато приключиш — информира ме той. Взе каничката и надникна в нея.

— Колко кръв казваш, че имало в един човек?

— Около осем кварти — отвърнах объркана. — Защо?

Свали каничката и ме погледна.

— Защото, ако се съди по количеството, което остави на палубата, сигурно са ти останали към четири. Ето, пийни още малко. — Напълни пак чашата, остави каната и се отдалечи.

— Опасявам се, че Джейми ми е малко ядосан — съобщих печално на господин Уилъби.

— Не ядосан — успокои ме той. — Це-ми много изплашен. — Дребният китаец сложи ръка на дясното ми рамо, лекичко като пеперуда. — Боли?

Въздъхнах.

— Ако трябва да съм честна, боли.

Той ми се усмихна и ме потупа нежно.

— Аз помогне. По-късно.

Въпреки пулсирането в ръката ми, се почувствах достатъчно добре, за да разпитам за нараняванията сред екипажа, които, според доклада на господин Уилъби, се ограничавали до порязвания и синини, плюс едно мозъчно сътресение и лека фрактура на ръка.

Подрънкване в коридора оповести завръщането на Джейми, придружен от Фъргъс, който носеше медицинското ми сандъче под мишница и още една бутилка бренди.

— Добре — казах примирено. — Дай да погледна.

Бях виждала ужасни рани, а тази — технически — не беше чак толкова страшна. От друга страна, това бе моята лична плът и не бях склонна да разсъждавам чисто технически.

— Ооо — изпъшках. Макар и доста стряскащо, описанието на Джейми беше вярно. Имах дълга рана, която минаваше под лек ъгъл в предната част на бицепса, започваше от рамото и стигаше на около инч от лакътната става. Не можех да видя чак костта, но без съмнение беше много дълбока и зееше широчко.