Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Изскочих от люка на палубата сред истински хаос. Стелеше се барутен дим, мъже се бутаха и бореха, проклинаха и се препъваха.

Нямах време да се оглеждам; от люка зад мен се носеше дрезгав рев и аз се втурнах към перилата. Поколебах се за миг, покатерена на първата тясна дървена летва. Под мен морето беше замайваща чернилка. Хванах се за въжетата и започнах да се катеря по такелажа.

Това беше грешка и го разбрах почти веднага. Той беше моряк, а аз не. Освен това на него не му пречеше рокля. Въжетата танцуваха и подскачаха в ръцете ми, вибрираха от тежестта му, когато започна да се катери след мен.

Той преодоля долните въжета като маймуна, докато аз едва напредвах. Настигна ме и се изплю в лицето ми. Аз продължих да се катеря, движена от отчаянието; нямаше какво друго да сторя. Той лесно ме настигаше, съскаше гадости и се хилеше с беззъбата си усмивка. После увисна на една ръка и извади къса сабя от пояса си. Замахна, но ме пропусна на косъм.

Бях прекалено изплашена дори да извикам. Нямаше къде да ида, нямаше какво да сторя. Затворих здраво очи и се замолих да стане бързо.

И стана. Чу се нещо като тътен, после сумтене и се разнесе силна миризма на риба.

Отворих очи. Пиратът го нямаше. Пин Ан стоеше на рейка до мен, с разперен от раздразнение гребен и отворени криле, за да пази равновесие.

— Гуа! — скара ми се той. Обърна жълтото си оченце към мен и щракна предупредително с човка. Пин Ан мразеше шума и суматохата. Явно не харесваше и португалски пирати.

Пред очите ми затанцуваха петна, зави ми се свят. Държах здраво въжето и треперех, докато не реших, че мога да се движа отново. Шумът долу бе отслабнал и виковете се бяха променили. Нещо се беше случило; и аз реших, че се е свършило.

Чу се нов звук — внезапен плясък на платна, после дълго стържене, което накара въжето да завибрира. Наистина беше свършило, пиратският кораб си тръгваше. От другата страна на „Артемида“ видях мачтата им да се отдалечава, черна на фона карибското небе. Много, много бавно, започнах дългото си спускане.

Долу фенерите още горяха. Мъглата на черния дим се стелеше над всичко, а палубата беше осеяна с тела. Оглеждах ги, докато се спусках, търсех червена коса. И я открих. Сърцето ми подскочи.

Джейми седеше на едно буре близо до руля, беше отметнал глава назад със затворени очи. На челото си имаше кърпа, а в ръка държеше чаша с уиски. Господин Уилъби беше коленичил до него и оказваше първа помощ — под формата на още уиски — на Уили Маклауд, който седеше до мачтата и изглеждаше доста зле.

Цялата треперех от изтощението и ужаса. Гадеше ми се и ми беше студено. Вероятно от шока. И на мен щеше да ми се отрази добре малко уиски.

Хванах по-малките въжета над перилата и се плъзнах по тях, без да ме е грижа за разранените ми длани. Едновременно се потях и ми беше студено, мъхът по лицето ми бе неприятно настръхнал.

Приземих се тромаво с тътен, който накара Джейми да се изправи и да отвори очи. Изглеждаше облекчен, когато ме издърпа през последните няколко метра. Почувствах се по-добре, щом най-сетне докоснах топлото му рамо.

— Добре ли си? — попитах и се наведох да го огледам.

— Да, само малка драскотина — усмихна ми се той. На челото му имаше рана, вероятно нанесена с дръжката на пищов, но кръвта вече се беше съсирила. По ризата му видях тъмни петна от кръв, но единият ръкав беше направо подгизнал от прясна червена кръв.

— Джейми! — Вкопчих се за рамото му, защото започна да ми причернява. — Не си добре — виж, кървиш!

Ръцете и краката ми омекнаха и аз почти се свлякох в ръцете му, когато той стана изненадан от бурето. Последното, което видях сред белите искри пред очите ми, бе как лицето му пребледнява под тена.

— Господи! — възкликна той изплашено някъде от вихрещия се мрак. — Това не е моята кръв, сасенак, твоята е!

— Няма да умра — сопнах се аз. — Освен от жега. Махни това проклето нещо от мен!

Марсали, която със сълзи на очи ме молеше да не умирам, изглеждаше облекчена от избухването ми. Спря да плаче и подсмръкна с надежда, но не направи никакъв опит да махне нито едно от наметалата, куртките, одеялата и другите завивки, с които бях покрита.

— О, не мога, майко Клеър! Татко каза, че трябва да ти е топло!

— Топло ли? Аз се сварявам тук! — Бях в капитанската каюта и макар че прозорците към кърмата бяха широко отворени, беше задушно, горещо и смрадливо заради товара.

Опитах да се измъкна от пашкула си, но успях да помръдна съвсем мъничко, преди силна мълния да порази дясната ми ръка. Светът притъмня и пред очите ми затанцуваха ярки светкавици.