Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Още кървеше въпреки плътната превръзка, но вече по-бавно; като че ли не бяха засегнати големи артерии.

Джейми бе отворил моето сандъче и ровеше замислено из него с големия си показалец.

— Трябват ти конци и игла — казах аз. Сърцето ми подскочи при мисълта, че ще трябват към трийсет-четирийсет шева, приложени без друга анестезия освен брендито.

— Няма ли лауданум? — попита Джейми, докато се мръщеше на кутията. Явно и той мислеше за същото.

— Не, използвах го всичкия на „Морска свиня“. — Посегнах с трепереща лява ръка и налях доста голямо количество бренди в празната си чаша от чая, после отпих здраво.

— Браво на теб, Фъргъс — кимнах към новата бутилка, докато отпивах, — но не мисля, че ще ми трябват две бутилки. — Като знаех силата на брендито на Джаред, вероятно и чашата щеше да ми е много.

Чудех се кое ще е по-добре — да се напия до припадък веднага, или да остана полутрезва, за да надзиравам операцията. Нямаше никакъв шанс да я направя лично, с лявата ръка, която трепереше като лист. Нито пък Фъргъс можеше да го стори с една ръка. Да, големите ръце на Джейми понякога бяха изключително нежни, но…

Джейми прекъсна тревогите ми, като поклати глава и взе втората бутилка.

— Тази не е за пиене, сасенак, с нея ще мием раната.

— Какво! — В шока си бях забравила нуждата от дезинфекция. При липса на друго, обикновено промивах раните с дестилиран зърнен алкохол, разреден едно към едно с вода, но и него бях привършила.

Усетих как устните ми изтръпват и не само от ефекта на брендито. Планинците бяха едни от най-смелите и издръжливи воини, а моряците не им отстъпваха особено. Бях виждала такива мъже да лежат, без да гъкнат, докато им намествам счупени кости или правя някаква малка операция, зашивам ужасни рани и в общи линии ги прекарвам през ада, но когато опреше до дезинфекция с алкохол, се случваше нещо съвсем друго — писъците им можеха да се чуят на мили.

— Ами… чакай малко. Може би просто да преварим вода…

Джейми ме гледаше не без съчувствие.

— Няма смисъл да отлагаме, сасенак. Фъргъс, дай бутилката. — И преди да успея да възразя, той ме вдигна от койката и ме сложи в скута си. Хвана ме здраво, прикова лявата ми ръка, за да не мога да се боря, после хвана дясната ми китка и изпъна ръката ми настрани.

Мисля, че проклетият Ърнест Хемингуей бе казал, че от болка би трябвало да се припада, но за нещастие никога не става така. Единственото, което мога да му отвърна, е, че или различава много добре различните степени на припадък, или никой никога не е изливал бренди върху огромна рана в неговата плът.

Ако трябва да съм честна, сигурно не съм изгубила напълно съзнание, защото, когато пак започнах да чувам, Фъргъс казваше: „Моля ви, милейди! Не бива да крещите така; разстройвате мъжете.“

Явно разстройвах Фъргъс; беше пребледнял и по брадичката му бе избила пот. И за мъжете се оказа прав — няколко лица надникнаха в каютата през вратата и прозореца, изглеждаха ужасени.

Успях да им кимна леко. Ръката на Джейми още ме стискаше през кръста; не знаех кой от нас трепери; вероятно и двамата.

Довлякоха ме някак до креслото на капитана и се облегнах задъхана. Огънят в ръката ми още гореше. Джейми държеше една от извитите ми игли и стерилизиран конец от котешко черво. Изглеждаше не по-малко ужасѐн от мен.

Тогава се намеси господин Уилъби, който кротко взе иглата от ръцете ми.

— Аз мога го направя — каза той авторитетно. — Момент. — И изчезна, вероятно да донесе нещо.

Джейми не възрази, аз също. И двамата въздъхнахме с облекчение, а аз се разсмях.

— И като си помисля, че казах на Бри, че големите мъже са мили и внимателни, а ниските могат да станат злобни.

— Е, сигурно изключението доказва правилото, нали? — Той попи потното ми лице с мокра кърпа, много нежно.

— Не искам да знам как си го направила — въздъхна, — но за бога, сасенак, не го прави отново!

— Е, не възнамерявам да правя нищо… — започнах сърдито, но ме прекъсна появата на господин Уилъби. Той носеше малко руло от зелена коприна, което бях виждала, когато лекуваше морската болест на Джейми.

— О, пак ли ще вадиш иглите? — попита заинтригувано Джейми и ми се усмихна. — Не се бой, сасенак, не боли… не много.

Господин Уилъби опипа дланта на дясната ми ръка, натисна тук-там. После завъртя всеки пръст и го подръпна леко така, че ставите изпукаха. Накрая сложи два пръста в основата на китката ми и притисна между радиуса и лакътната кост.