Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Пристиснах кърпичката към носа и устата си.

— Какво е това?

— Подминаваме мястото за изгаряне, мадам, под робския пазар — обясни Мейтланд, дочул въпроса ми. Посочи към брега, където се издигаше гъст бял дим иззад храстите. — Изгарят телата на робите, които не са оцелели при пътуването от Африка. Първо разтоварват живия товар, после, докато чистят кораба, вадят телата и ги трупат на купчина тук, за да не плъзне зараза из града.

Погледнах към Джейми и видях същия страх на лицето му.

— Колко често горят тела? — попита той. — Всеки ден ли?

— Не знам, мадам, но едва ли. Може би веднъж седмично? — Сви рамене и тръгна по задачите си.

— Трябва да погледнем — казах аз. Гласът ми прозвуча странно дори в собствените ми уши, спокоен и ясен. Но не се чувствах така.

Джейми беше силно пребледнял. Пак се обърна и се втренчи в белия дим, който се издигаше иззад палмите.

После стисна зъби.

— Да. — Само това каза и се обърна към господин Уорън.

Пазителят на кладата, сбръчкано дребно създание с неразличим цвят и акцент, бе крайно шокиран при мисълта, че една дама ще се приближи до нея, но Джейми бързо го отблъсна настрани. Не се опита да ме спре да го последвам, нито се обърна към мен; знаеше, че няма да го оставя сам тук.

Това бе малка падинка зад дърветата, удобно разположена до малък кей, който стърчеше в реката. Оплескани с чернилка бурета с катран и купчини сухи дърва се издигаха мрачно сред яркозелените дървета, папрати и храсти. Вдясно бе вдигната огромна клада, с дървена платформа, върху която бяха нахвърляни поръсените с катран тела.

Явно беше запалена съвсем наскоро; защото имаше силни пламъци само от едната страна. Димът обаче скриваше телата, кълбеше се над купчината в потрепващо плътно було, което създаваше кошмарната илюзия, че увисналите крайници се движат.

Джейми бе спрял и се взираше в кладата. После скочи на платформата, без да го е грижа за дима и пламъците, и започна да разбутва телата.

По-малка купчина сиви въглени и парченца бели кости лежеше наблизо. Извивката на череп увенчаваше купчината, крехка и съвършена като яйчена черупка.

— Убаво за реколта — уведоми ни покритото със сажди дребно създание, което се грижеше за огъня, явно с надеждата да бъде възнаградено. Той — или тя — посочи пепелта. — Сложи на пръст; прави расте-расте.

— Не, благодаря — казах тихо. Димът скри Джейми за миг и аз имах ужасното усещане, че е паднал и гори на кладата. Кошмарната миризма на печено месо се издигаше във въздуха и реших, че ще повърна.

— Джейми! Джейми!

Той не отговори, но чух дълбока, разкъсваща кашлица от огъня. След няколко минути димът се раздели и той се появи, залиташе и се давеше.

Слезе от платформата и се приведе, изкашляше си дробовете. Беше покрит с мазни сажди, ръцете и дрехите му бяха оцапани с катран. Не виждаше нищо от дима; сълзите се спускаха по бузите му и оставяха следи в саждите.

Хвърлих няколко монети на създанието и хванах Джейми за ръката, за да го изведа от долината на смъртта. Но той се смъкна на колене и повърна.

— Не ме докосвай — изпъшка, когато се опитах да го изправя. Повърна отново и отново, накрая спря, олюлявайки се. След това бавно се изправи.

— Не ме докосвай — каза пак. Гласът му, загрубял от дима и повръщането, бе глас на непознат.

Той стигна до края на пристана, свали си палтото и обувките, и се хвърли с дрехите във водата. Изчаках малко, после се наведох и взех палтото и обувките му, но ги държах на ръка разстояние. Видях във вътрешния джоб квадратната издутина със снимките на Бриана.

Изчаках го да излезе от водата. Петната от катран не се бяха отмили, но саждата и миризмата на огъня ги нямаше. Той седна на пристана, опрял глава в коленете си, дишаше тежко. От борда на „Артемида“ надничаха любопитни физиономии.

Не знаех какво друго да сторя, затова се наведох и сложих ръка на рамото му. Без да вдига глава, той посегна и я стисна.

— Нямаше го там — каза ми с приглушения, дрезгав глас на непознат.

Вятърът бе освежаващ; разклащаше мокрите кичури по раменете му. Погледнах назад и видях, че димът, който се издигаше от малката долина, е почернял. Сниши се и започна да духа към морето, пепелта на мъртвите роби се понасяше с вятъра, обратно към Африка.

— Не мога да притежавам никого, Джейми — казах, като гледах с ужас документите на светлината на лампата. — Просто не мога . Не е редно.

— Е, готов съм да се съглася с теб, сасенак. Но какво ще правиш с този човек? — Джейми седна на койката до мен, достатъчно близо, за да вижда документите за собственост над рамото ми. Прокара ръка през косата си и се намръщи.