Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Да, и аз не го виня. Но какво ти каза за момчетата? Видял ли е Младия Иън?

Смръщеното му лице се отпусна.

— Да, почти съм сигурен. — Сви юмрук на коляното си от нетърпение. — Две от момчетата отговарят на описанието. И тъй като това е същият кораб, трябва да е там. Ако си права за мястото, откъдето идва той, сасенак, може да го намерим там — може най-сетне да го открием! — Исмаил, макар че отказвал да каже откъде го е взела „Вещица“, все пак казал, че дванайсетте момчета — всички затворници — са слезли от кораба заедно скоро след като са го заловили.

— Дванайсет момчета — повтори Джейми и моментното му вълнение се превърна в смръщване. — За какво, за бога, някой ще иска да отвлече дванайсет момчета от Шотландия?

— Може да е колекционер — казах аз, бях още по-замаяна. — Монети, скъпоценни камъни и шотландски момчета.

— Мислиш, че този, който е взел Иън, е взел и съкровището? — погледна ме той любопитно.

— Не знам. — Внезапно се почувствах много изморена. Прозях се широко. — Но за Исмаил можем да разберем със сигурност. Казах на Фъргъс да се погрижи Темерер да го види. Ако идват от едно и също място… — пак се прозях, тялото ми търсеше кислород заради загубата на кръв.

— Това е много умно от твоя страна, сасенак — похвали ме Джейми. Звучеше малко изненадан, че съм способна на разумни постъпки. Ако трябва да съм честна, аз също бях изненадана; мислите ми ставаха все по-накъсани и с усилие успявах да ги свързвам.

Джейми видя това, потупа ме по ръката и се изправи.

— Не се тормози с това сега, сасенак. Почини си, ще изпратя Марсали да ти донесе малко чай.

— Уиски — казах и той се засмя.

— Добре тогава, уиски. — Приглади косата ми назад, наведе се и ме целуна по челото.

— По-добре ли си? — попита усмихнат.

— Много. — Отвърнах аз на усмивката и затворих очи.

Когато се събудих късния следобед, всичко ме болеше. Бях отметнала завивките в съня си и лежах по риза — кожата ми беше гореща и суха. Ръката ме болеше ужасно и усещах всеки от четирийсет и трите елегантни шева на господин Уилъби като нажежени безопасни игли, забити в плътта ми.

Нямаше смисъл, трябваше да използвам пеницилина. Може и да бях неуязвима за едра шарка, тиф и обикновените настинки от седемнайсети век, но не бях безсмъртна, и само Бог знае при какви нехигиенични субстанции се бяха полепили по сабята на португалеца, преди да бъде приложена върху мен.

Краткото пътуване през каютата до шкафа, където висяха дрехите ми, ме накара да се изпотя и разтреперя. Седнах доста внезапно и стисках полата до гърдите си, за да не падне.

— Сасенак! Добре ли си? — Джейми надникна през ниската врата.

— Не. Ела за малко, ако обичаш? Трябва да направиш нещо.

— Вино? Сухар? Мърфи ти направи специален бульон. — След миг беше до мен и опря хладната си длан на пламналата ми буза. — Боже, ти гориш!

— Да, знам. Не се тревожи, имам лекарство за това.

Бръкнах в джоба на полата и извадих кутията със спринцовките и ампулите. Дясната ми ръка ме болеше толкова много, че стиснах зъби.

— Твой ред е — казах лукаво, като бутнах кутийката по масата към Джейми. — Сега ще имаш шанс да си отмъстиш.

Той я погледна безизразно, после мен.

— Какво? Искаш да забивам в теб тези шишове?

— Ще ми се да не го беше описвал точно така, но да.

— В задника?

— Да, по дяволите!

Той ме погледна за миг, ъгълчето на устата му се изви леко нагоре. После се сведе над кутийката — червената му коса сияеше на един слънчев лъч.

— Кажи ми тогава какво да направя.

Насочих го внимателно през подготовката и пълненето на спринцовката, а после я взех и проверих непохватно за въздушни мехурчета с лявата ръка. Когато му я подадох и се нагласих на койката, на него вече изобщо не му беше смешно.

— Сигурна ли си, че искаш аз да го направя? — попита със съмнение. — Не съм много сръчен в ръцете.

Това ме разсмя въпреки пулсиращата ръка. Бях го виждала да прави всичко с тези ръце, от израждане на жребче и зидане на стени до одиране на елен — със същия лек и умел допир.

— Е да — отвърна, когато му го казах. — Но не е същото, нали? Най-близкото до това, което съм правил, е да забия нож в корема на мъж, и ми е малко странно, като си помисля, че ще го направя на теб, сасенак.

Погледнах през рамо и видях, че дъвче долната си устна. Държеше напоения с бренди парцал в едната ръка и спринцовката в другата.

— Виж, аз ти го направих; знаеш какво е усещането. Не е чак толкова страшно, нали? — Той започваше да ме изнервя.