Диана Габалдон - Каменният кръг

Фрейзър изсумтя.

— В Ардсмюир? Каква е вероятността, майоре, да срещна случайно познат в тресавището? И то този познат да е човек, на когото мога да доверя подобно съобщение? — Той остави чашата си с категоричен жест. — Не съм срещал никого в тресавището, майоре.

— И трябва да вярвам на вашата дума за това, господин Фрейзър? — Грей позволи в гласа му да проличи значителен скептицизъм. Вдигна поглед, извил вежди.

Високите скули на Фрейзър леко порозовяха.

— Никой никога не е имал повод да се съмнява в думата ми, майоре — рече той сковано.

— Наистина ли? — Гневът му не беше съвсем престорен. — Мисля, че вече ми дадохте думата си, когато наредих да свалят оковите ви!

— И я спазих!

— Нима? — И двамата изправиха гръб, втренчени един в друг през масата.

— Вие поискахте от мен три неща, майоре, и аз изпълних сделката докрай!

Грей изсумтя презрително.

— Така ли, господин Фрейзър? Тогава, кажете ми, ако обичате, какво ви накара внезапно да се откажете от компанията на вашите другари и да тръгнете да общувате със зайците в тресавището? Тъй като ме уверихте, че там не сте срещнали никого — дадохте ми думата си . — Той изрече това с присмех, който накара лицето на Фрейзър да пламне още повече.

Огромната му ръка бавно се сви в юмрук.

— Да, майоре — рече той бавно, — дадох ви думата си и е точно така. — Той като че ли осъзна, че е свил юмрук, и много бавно го отпусна и сложи длан на масата.

— А какво ще кажете за бягството си?

— Вече ви казах, майоре, че няма да ви кажа нищо за бягството си. — Издиша бавно и се облегна в стола си, втренчен в Грей изпод гъстите си червеникави вежди.

Грей замълча за миг, после изправи гръб и остави пешката на масата.

— Нека говоря направо, господин Фрейзър. Оказвам ви честта да предполагам, че сте разумен човек.

— Аз съм много разумен по отношение на честта, майоре, уверявам ви.

Грей чу иронията, но не отговори; сега имаше преимущество.

— Работата е там, господин Фрейзър, че няма никакво значение дали сте се свързали със семейството си относно златото. Може и да сте го направили. Дори само възможността за това е достатъчна да ме накара да изпратя отряд драгуни да претърси Лалиброх — най-щателно — и да арестува и разпита всички членове на семейството ви.

Посегна към джоба на гърдите си и извади лист хартия. Разгъна го и прочете списък.

— Иън Мъри — ваш зет, доколкото разбрах? Жена му, Джанет. Това трябва да е сестра ви, разбира се. Техните деца, Джеймс… кръстен на чичо си, вероятно? — вдигна поглед за миг, само колкото да зърне лицето му, и пак зачете: — Маргарет, Катрин, Джанет, Майкъл и Иън. Доста челяд — рече той с пренебрежителен тон, който приравняваше децата на Мъри с котило прасенца. Остави списъка на масата до пешката. — Трите най-големи деца са достатъчно големи, за да бъдат арестувани и разпитвани с родителите си, както знаете. Подобни разпити често не протичат особено внимателно, господин Фрейзър.

Това беше самата истина и Фрейзър го знаеше. Целият цвят от лицето му изчезна и костите му сякаш изпъкнаха под кожата. Той затвори за миг очи, после ги отвори.

Грей чу отново гласа на Куори в паметта си: „Ако вечеряш сам с този човек, не му обръщай гръб.“ Космите по тила му внезапно настръхнаха, но той се овладя и отвърна на синия поглед на Фрейзър.

— Какво искате от мен? — Гласът му бе тих и дрезгав от ярост, но седеше неподвижно, като изваян от цинобър, позлатен от огъня.

Грей си пое дълбоко дъх.

— Искам истината — рече тихо.

В стаята не се чуваше нищо друго, освен пукането и съскането на торфа в огнището. Фрейзър помръдна леко — просто пръстите му потрепнаха върху крака му, но нищо повече. Седеше извърнал глава и се взираше в огъня, сякаш търсеше там отговора.

Грей седеше тихо и чакаше. Можеше да си го позволи. Накрая Фрейзър се обърна към него.

— Тогава истината. — Пое дълбоко дъх; Грей видя как гърдите му се издуват под ленената риза… той не носеше жилетка.

— Аз спазих думата си, майоре. Предадох ви вярно всичко, което ми каза мъжът онази нощ. Не ви казах обаче, че част от думите му имаха смисъл за мен.

— Така ли. — Грей стоеше съвсем неподвижно, не смееше да помръдне. — И какъв е този смисъл?

Широката уста на Фрейзър се превърна в тънка линия.

— Аз… ви споменах за жена си — каза той, като едва произнасяше думите, сякаш му причиняваха болка.

— Да, казахте, че е мъртва.

— Не, казах, че си е отишла , майоре — поправи го тихо Фрейзър. Взираше се в пешката. — Може и да е мъртва, но… — Спря и преглътна, после продължи по-твърдо: — Жена ми беше лечителка. Знахарка, както ги наричат в планините, но и нещо повече. Тя беше бяла дама. — Вдигна очи за миг. — На келтски се казва бандруид ; означава също и вещица.