Диана Габалдон - Каменният кръг

— Виждал съм книги, при които е точно така — рече той. — Авторът се стреми чрез простото изобилие от подробности да накара читателя да повярва. В случая обаче не мисля, че е така. Всеки образ е много внимателно обмислен и всички събития ми се струват нужни за историята. Не, мисля, че някои истории просто изискват по-голямо пространство, за да бъдат разказани. — Той отпи отново и се засмя. — Разбира се, аз съм донякъде предубеден в това отношение, майоре. Като се имат предвид обстоятелствата, при които четох „Памела“, щях да съм доволен, ако книгата беше двойно по-дълга.

— И какви бяха тези обстоятелства? — Грей сви устни и духна внимателно кръгче дим, което се понесе към тавана.

— Живях в пещера в Северна Шотландия няколко години, майоре — каза Фрейзър иронично. — И рядко имах повече от три книги при себе си, и те трябваше да ми стигнат за месеци. Да, пристрастен съм към дългите романи, но трябва да призная, че все пак не към всички.

— Това определено е така — съгласи се Грей. Присви очи, проследявайки пътя на първото кръгче дим, и издуха ново. То обаче се понесе настрани.

— Помня — продължи той, като дърпаше яростно от пурата — как една приятелка на майка ми… видя книгата… в салона на майка ми… — Той дръпна дълбоко и издуха отново, като изсумтя тихо от задоволство, когато новото кръгче удари старото и го разпръсна в малко облаче. — Беше лейди Хензли. Тя взе книгата, погледна я с онази безпомощност, която много жени обичат да изобразяват, и рече: „О, графиньо! Толкова сте смела да атакувате роман с подобни внушителни размери. Страхувам се, че аз никога не бих посмяла да започна такава дълга книга.“ — Грей си прочисти гърлото и сниши глас от фалцета, с който бе имитирал лейди Хензли. — И майка ми отговори — продължи той с нормален глас: — „Не се тревожете за това, скъпа моя; и без това няма да я разберете.“

Фрейзър се засмя, после се закашля и прогони с длан остатъците от поредното кръгче дим.

Грей бързо изгаси пурата и стана от мястото си.

— Хайде тогава, имаме тъкмо време за една бърза игра.

Не бяха равностойни; Фрейзър бе много по-добър играч, но Грей успяваше от време на време да спаси по някоя партия чрез дръзка игра.

Тази нощ опита Торемолиноски гамбит. Беше рисковано начало, с коня на царицата. Ако се изпълнеше успешно, отваряше път за необичайна комбинация от топ и офицер, чийто успех зависеше от лека заблуждаваща маневра от страна на коня на царя и пешката на царския офицер. Грей рядко я използваше, защото беше номер, който не вършеше работа с посредствен противник, с човек, който не е достатъчно интелигентен, за да забележи заплахата от коня или възможностите, които тя отваря. Това беше гамбит, който се използва срещу проницателен и жив ум, а след почти три месеца на седмични партии, Грей вече знаеше много добре що за човек стои от другата страна на дъската.

Той се насили да не стаява дъх, докато правеше предпоследния ход от комбинацията. Усети как Фрейзър го погледна за миг, но не срещна очите му, от страх да не издаде вълнението си. Вместо това посегна към гарафата на бюфета и напълни отново две чаши със сладкия тъмен портвайн, като се взираше внимателно в течността.

Дали щеше да е пешката или конят? Фрейзър сведе глава над дъската в размисъл, по косата му играеха малки червеникави отблясъци, когато помръдваше леко. Ако избереше коня — щеше да е вече твърде късно. Ако избереше пешката — всичко беше загубено.

Грей усещаше как сърцето му бие силно зад гръдната кост, докато чакаше. Фрейзър вдигна ръка над дъската, после внезапно взе решение, свали я и докосна една фигура. Коня.

Вероятно бе издишал твърде шумно, защото Фрейзър го погледна остро, но бе прекалено късно. Като внимаваше да не допуска никакъв триумф в изражението си, Грей изигра своя ход.

Фрейзър дълго гледа смръщен дъската, погледът му обикаляше оценяващо фигурите. После потрепна леко, когато го видя, и вдигна широко отворени очи.

— Измами ме, копеле такова! — рече той с тон, в който се четеше изненада и респект. — Къде, по дяволите, научи този номер?

— По-големият ми брат ме научи — отвърна Грей, изгубил обичайната си предпазливост заради удоволствието от победата. Обикновено побеждаваше Фрейзър веднъж на десет партии и триумфът беше сладък.

Фрейзър се изсмя, протегна дългия си показалец и нежно събори царя си.

— Трябваше да очаквам нещо подобно от човек като милорд Мелтън — каза той небрежно.

Грей се скова на мястото си. Фрейзър видя това и изви питащо вежда.