Диана Габалдон - Каменният кръг

Шумът на поредната вълна, която стигна до средата на прасците ми, ме уведоми, че съм застрашена не само от намокряне. Бърз поглед към горните клони на дърветата ми показа сухи туфи водорасли, оплетени в чаталите — там беше нивото на прилива, — доста над главата ми.

След миг на паника опитах да се успокоя. Ако се изгубех тук, с мен беше свършено.

„Дръж се, Бюшамп“ — промърморих си. Помнех един съвет, който бях научила като стажантка: „При случай на сърдечен пристъп, първо провери своя пулс.“ Усмихнах се при спомена и усетих как паниката веднага отстъпва. По-скоро като жест, наистина си проверих пулса; малко бърз, но силен и стабилен.

Добре тогава, накъде? Към планината, само тя се виждаше над морето от мангрови дървета. Тръгнах през клоните с всички сили, като не обръщах внимание как дърпат полите ми и на все по-силното теглене на вълните. Вятърът идваше от морето зад мен и ги пришпорваше. Постоянно издухвах косата от очите и устата си и я отмятах отново и отново, като проклинах само за да чувам гласа си, но гърлото ми скоро пресъхна и ме болеше да говоря.

Шляпах през калта. Полата ми се измъкна от колана, обувките ми паднаха някъде и изчезнаха веднага в кипналата пяна, която вече ми стигаше доста над коленете. Но нямаше значение.

Приливът беше до средата на бедрата ми, когато започна да вали. С рев, който заглуши шепота на листата, дъждът се изсипа на порой и ме намокри за секунди. Отначало губех време да накланям глава назад в опит да насоча струите, които течаха по лицето си, към отворената си уста. После ми дойде акълът, свалих кърпата, която бях вързала на раменете си, оставих дъжда да я накисне и я изстисках няколко пъти, за да падне солта. После я накиснах отново, вдигнах я към устата си и изсмуках водата от нея. Беше сладка, с вкус на водорасли и мокър памук. Беше прекрасна.

Продължих да вървя, но още бях в хватката на мангровите дървета. Приливът бе почти до кръста ми и едва успявах да крача. След като утолих временно жаждата си, наведох глава и продължих с всички сили.

Над планините блесна мълния и след миг се чу ревът на гръмотевица. Приливът беше толкова силен, че едва пристъпвах напред при всяка вълна и почти тичах, докато вълната ме блъскаше, после се хващах за най-близкото стъбло, докато тя се оттегляше, влачейки краката ми.

Вече си мислех, че твърде прибързано изоставих капитан Ленард и „Морска свиня“. Вятърът се засилваше, дъждът шибаше лицето ми така, че почти не виждах. Моряците казват, че всяка седма вълна е най-висока. Усетих се, че броя, докато се тътрех напред. Но всъщност деветата ме удари между лопатките и ме повали по лице, преди да успея да се хвана за някой клон.

Мятах се безпомощна, давех се с пясък и вода, после успях да стъпя и да се изправя. Вълната почти ме удави, но промени и посоката ми. Вече не гледах към планината, а към голямо дърво, на не повече от двайсет крачки от мен.

Още четири вълни, още четири спринта напред, още четири нещастни вкопчвания, докато водата се опитваше да ме завлече назад, и вече бях на калния бряг на малко островче, където поточе течеше сред мангровите дървета към морето. Тръгнах нагоре, като се подхлъзвах и падах, докато не стигнах до заветната прегръдка на дървото.

От мястото ми на дванайсет фута височина виждах мангровото тресавище под мен и отвъд — океана. Отново обмислих доколко мъдро беше да напускам „Морска свиня“; каквото и да ме очакваше на сушата; тук беше доста по-зле.

Мълния изтряска над кипящата вода, докато вятърът и приливът се бореха за контрол над вълните. Отвъд беше проходът Мушуар, с толкова високи вълни, че приличаха на хълмове. Вятърът бе достатъчно силен, за да надава пронизителен писък, и ме смразяваше до кости заради мокрите дрехи. Гръмотевицата изпука заедно с мълниите този път, защото бурята се приближаваше.

„Артемида“ беше по-бавна от бойния кораб; достатъчно бавна, надявах се, за да е все още на безопасно разстояние в Атлантическия океан.

Видях една гъста група мангрови дървета, на стотина крачки; водата се оттегли със съскане и кипене и за миг се показа земя, преди вълните да дойдат отново и да потопят черните жици на изтръгнатите стъбла. Прегърнах дървото, притиснах лице в кората му и започнах да се моля. За Джейми, за „Артемида“. За „Морска свиня“, за Анеки Йохансен, за Том Ленард и за губернатора. И за мен.

Когато се събудих, беше ден, кракът ми се бе заклещил между два клона и не го усещах от коляното надолу. Почти се спуснах, почти паднах от мястото си, като се приземих в плитката вода на заливчето. Загребах шепа вода, опитах я и я изплюх. Не беше морска, но все пак твърде солена, за да се пие.