Диана Габалдон - Каменният кръг

— Така е. — Той се наведе и хвана ръката ми. Изненадана, аз му позволих. Той прокара леко палец по мехура, където се бях изгорила с вряло мляко, и докосна кокалчетата, зачервени и напукани от постоянното потапяне в алкохол.

— Струвате ми се доста активна за човек, който не може да стори нищо, мадам — каза той сухо.

— Разбира се, че правя нещо! — сопнах се и отдръпнах ръка. — Просто няма полза!

— Сигурен съм… — започна той.

— Няма! — Ударих с юмрук по оръдието и кухият тътен като че ли символизираше изпълнената с болка безнадеждност на този ден. — Знаете ли колко хора загубих днес? Двайсет и трима! На крак съм от зори, заровена до лакти в мръсотия, повръщано, дрехите лепнат за тялото ми, и пак никаква полза! Не мога да помогна! Чувате ли ме? Не мога!

Лицето му беше извърнато, тънеше в сянка, но раменете бяха сковани.

— Чух ви — рече тихо. — Карате ме да се срамувам, мадам. Аз не излизах от каютата си по заповед на капитана, но нямах представа, че обстоятелствата са такива, каквито ги описвате, иначе, уверявам ви, щях да дойда да помогна въпреки това.

— Защо? Не е ваша работа.

— А ваша ли е? — Той обърна лице към мен и видях, че е хубав, в края на трийсетте вероятно, с чувствени, фини черти и големи сини очи, широко отворени от удивление.

— Да — отвърнах.

Той се гледа в лицето ми и изражението му се промени от изненадано в замислено.

— Разбирам.

— Не, не разбирате, но няма значение. — Притиснах силно челото си с пръсти, на мястото, което господин Уилъби ми бе показал, за да облекча главоболието. — Ако капитанът иска да стоите в каютата си, тогава трябва да го направите. Достатъчно хора помагат в лечебницата; просто… нищо не върши работа — добавих и отпуснах ръце.

Той отиде до перилата, на няколко крачки от мен, и се загледа към тъмната вода, която тук-там блещукаше, когато случайна вълна уловеше звездната светлина.

— Наистина разбирам — повтори той сякаш на вълните. — Реших, че сте разстроена заради естественото за жените състрадание, но виждам, че е нещо съвсем друго. — Той замълча, стиснал перилата, неясна фигура под звездното сияние.

— Аз бях войник, офицер — каза той. — Знам какво е да държиш живота на хора в ръцете си… и да го изгубиш.

Аз мълчах, той също. Обичайните корабни звуци долитаха някъде отдалеч, приглушени от нощта и от липсата на хора. Накрая той въздъхна и се обърна към мен.

— Но според мен помага мисълта, че все пак не сте Бог. — Замълча и добави тихо: — И огромното съжаление, че не можете да бъдете.

Въздъхнах, усещайки как напрежението ме напуска. Студеният вятър вдигна косата от врата ми и навитите ѝ крайчета полетяха покрай лицето ми, докосвайки го нежно.

— Да.

Той се поколеба, сякаш не знаеше какво да каже, наведе се, хвана ръката ми и я целуна, много простичко, без преструвка.

— Лека нощ, госпожо Малкълм — каза той и се обърна. Стъпките му кънтяха силно по палубата.

Беше само на няколко ярда от мен, когато забързан моряк го видя и спря с вик. Беше Джоунс, един от стюардите.

— Милорд! Не бива да излизате от каютата си, сър! При този студен нощен въздух, чумата на борда и заповедите на капитана… За бога, какво си мисли вашият слуга, че ви позволява да се разхождате така?

Моят нов познат кимна извинително.

— Да, да, знам. Не биваше да излизам, но си помислих, че ако остана още миг в каютата, така или иначе ще се задуша.

— По-добре задушен, отколкото мъртъв от кърваво течение, сър. Ще ме извините, сър — рече строго Джоунс. Моят познат не възрази нищо, само измърмори нещо и изчезна в сенките на кърмата.

Вдигнах ръка и хванах Джоунс за ръкава, когато минаваше покрай мен. Той се стресна и възкликна тихо.

— О! Госпожо Малкълм — каза, щом се съвзе, сложил кокалестата си ръка на гърдите. — Господи, помислих ви за призрак, мадам, моля за извинение.

— Аз се извинявам — отвърнах любезно. — Исках само да те попитам с кого говореше току-що?

— О, той ли? — Джоунс се извърна да погледне през рамо, но господинът с подходящото име Грей отдавна бе изчезнал. — Ами че това е лорд Джон Грей, мадам, той е новият губернатор на Ямайка. — Смръщи се строго в посоката, в която се бе отдалечил Грей. — Не биваше да е тук; капитанът даде строги заповеди да стои долу, далеч от опасност. Само това ни липсва, да акостираме с мъртъв политик на борда, и хубавичко ще си платим, мадам.

Той поклати неодобрително глава, обърна се към мен и се поклони леко.

— Ще се оттегляте ли, мадам? Да ви донеса ли чаша хубав чай и може би един сухар?