Диана Габалдон - Каменният кръг

— В лето Господне 1713-то, гуспожо. Защо?

— Просто така — казах аз и му махнах да върви. После го гледах как бавно напредва по коридора и изчезва по стълбата като торба с овес. Трябваше да питам господин Уилъби за по-сигурно, но бях готова да заложа долната си риза, че 1713 година е Година на Плъха.

През следващите няколко дни беше установена рутина, както става дори при най-тежките обстоятелства, ако продължат достатъчно дълго. Часовете след битка са трескави и хаотични, животът на хората зависи от мигновеното действие. Тук лекарят може да бъде герой, като знае, че току-що спряният кръвоизлив от рана е спасил живот, че бързата интервенция ще спаси крайник. Но при епидемия няма нищо подобно.

Последваха дългите дни на постоянно наблюдение и битките на полето на бацилите — а без подходящи оръжия битката може да се окаже просто отлагане, в което правиш малкото, което дори да не помогне, трябва да бъде направено, отново и отново, и отново, бориш се с невидимия враг с надеждата, че тялото ще бъде поддържано достатъчно дълго, за да надживее нападателя си.

Битката с болест без лекарства е като да се биеш срещу сенки; мракът се разстила неумолимо като нощ. Сражавах се вече от девет дни и умряха още четирийсет и шестима души.

Все пак призори ставах, наплисквах с вода изморените си очи и отново отивах на фронта, въоръжена единствено с упоритост — и с буре алкохол.

Имаше и няколко победи, но дори те оставиха горчив вкус в устата ми. Открих вероятния източник на заразата — един от помощниците в кухнята, мъж на име Хауърд. Първо служил като артилерист, но бил прехвърлен в камбуза преди шест седмици, защото при един откат оръдието му смазало няколко пръста.

Хауърд бе сервирал на артилеристите, а първият известен случай на болестта — от непълните записи на мъртвия хирург, господин Хънтър — бе един от пехотинците, които се бяха хранили там. Още четири случая, все от столовата на артилеристите, и после беше започнало да се разпространява, като инфектираните бяха оставяли заразни петна в нужниците на кораба, откъдето болестта беше плъзнала из екипажа.

Признанието на Хауърд, че и преди е виждал такава болест, на други кораби, на които е служил, беше достатъчно потвърждение. Обаче готвачът, който нямаше хора като всички останали на борда, категорично отказа да го освободи само заради „глупавите догадки на една проклета жена“!

Елайъс не успя да го убеди и се наложи да призова самия капитан, който — неразбрал естеството на спора, пристигна с няколко въоръжени пехотинци. Последва крайно неприятна сцена в камбуза и Хауърд беше преместен в ареста — единственото сигурно място за карантина, — като протестираше шумно и настояваше да узнае престъплението си.

Когато се качих от камбуза, слънцето вече се снишаваше над океана и сиянието му беше покрило западното море със злато като улиците на Рая. Спрях за миг, само за миг, омагьосана от гледката.

Това се беше случвало много пъти, но винаги ме хващаше неподготвена. Насред голямо напрежение, когато бях затънала до кръста в неприятности и тревоги, както винаги при лекарите, аз поглеждах през прозорец, през врата или към нечие лице и той идваше — неочакван и уникален. Миг на покой.

Светлината се разстилаше от небето към кораба и безкрайният хоризонт вече не бе само неясна заплаха, а място на радост. За миг живеех в центъра на слънцето, стоплена и пречистена, а миризмата и гледката на болестта изчезнаха; горчивината напусна сърцето ми.

Никога не го търсех, нямах име за него, и все пак винаги го разпознавах — този дар от благодат. Постоях неподвижна, докато траеше, като си мислех, че е странно и не е странно тази милост да ме открие тук.

После светлината леко се промени, мигът премина и у мен, както винаги, остана ехо от присъствието му. По някакъв рефлекс се прекръстих и слязох долу, а потъмнялата ми броня леко проблясваше.

Елайъс Паунд умря от тиф след четири дни. Протече много бързо — той дойде в лазарета с треска и не можеше да понася светлината; шест часа по-късно вече бълнуваше и не можеше да стане. Призори притисна остриганата си кръгла глава към гърдите ми, нарече ме „мамо“ и умря в ръцете ми.

Цял ден правех каквото е нужно и стоях до капитан Ленард по залез, когато проведе погребалната служба. Тялото на юнкер Паунд бе предадено на морето, увито в хамака му.

Отказах поканата на капитана за вечеря и седнах в едно отдалечено ъгълче на кърмата, до големите оръдия, където можех да гледам водата и никой да не ме вижда. Слънцето залезе златно и величествено, последвано от кадифена нощ, но не дойде онази милост на покоя, нямаше покой за мен.