Диана Габалдон - Каменният кръг

Трите острова едва се мержелееха, докато мъглата се носеше над тях. Успях да видя подскачащата точица на главата на Иън през първите двайсетина ярда във водата, но после изчезна напълно.

— Мислиш ли, че ще се справи? — Джейми се наведе да ми помогне да стана. Палтото му бе влажно и грубо под пръстите ми, подгизнало от мъглата и от фините капки, вдигнали се от прибоя.

— Да, ще се справи. Той е добър плувец; а и не е толкова трудно за преплуване, след като хване течението. — Все пак се взираше в мъглата, сякаш се опитваше да я пробие със силата на волята си.

По съвет на Джейми Младия Иън бе започнал спускането си с началото на отлива, за да може водата да му помогне да напредва. Аз виждах маса от водорасли, почти закрепени за разширяващата се пясъчна ивица.

— Сигурно ще минат два часа, преди да се върне — отговори Джейми на неизречения ми въпрос. Извърна се неохотно и прекъсна взирането си в скрития от мъглата залив. — По дяволите, ще ми се да бях отишъл аз, въпреки тая ръка.

— Младия Джейми и Майкъл са го направили — напомних му и той ми се усмихна печално.

— О, да. Иън ще се справи. Просто е много по-лесно да вършиш нещо опасно, отколкото да стоиш и да чакаш, докато друг го прави.

— Ха, значи знаеш как се чувствам, откакто се омъжих за теб .

Той се засмя.

— Да, предполагам. Освен това ще е жалко да отнемем на Младия Иън това приключение. Хайде, да се скрием от вятъра.

Той се отдалечи от ръба на скалата и седна да чака до конете. Грубите и рошави планински понита не изглеждаха трогнати от неприятното време, просто си стояха заедно, свели глави и извърнали опашки към вятъра.

А той беше твърде силен, за да можем да разговаряме. Седяхме мълчаливо, сведени един към друг като конете, с гръб към ветровития бряг.

— Какво беше това? — Джейми вдигна глава, ослушвайки се.

— Кое?

— Стори ми се, че чух нещо.

— Сигурно са тюлените — казах аз, но преди още да го изрека, той стана и тръгна към ръба на скалата.

Заливът още беше изпълнен с валмата на мъглата, но вятърът бе разкрил острова на тюлените и сега се виждаше ясно, поне за момента. Там обаче нямаше тюлени.

Видях малка лодка, издърпана по скалния бряг от едната страна на острова. Не беше рибарска; тази бе по-дълга и с по-остър нос — с един чифт гребла.

Видях един мъж да се появява от центъра на острова. Носеше нещо под мишница, с големината и размерите на сандъчето, което ми бе описал Джейми. Нямаше защо да се чудя какъв може да е този предмет, защото след малко втори мъж се появи на другия край на острова.

Той носеше Младия Иън. Полуголото момче бе преметнато небрежно на рамото му. Главата му се люлееше, а ръцете бяха увиснали безжизнено — или беше в безсъзнание, или мъртъв.

— Иън! — Джейми запуши устата ми, преди да успея да извикам отново.

— Тихо! — Дръпна ме да коленича и се загледахме безпомощни как вторият мъж хвърля Иън в лодката, после я избутва във водата. Нямаше никакъв шанс да се спуснем по комина и да стигнем до острова, преди те да избягат. Но къде бягаха?

— Откъде са дошли? — ахнаха аз. В заливчето долу нищо не помръдваше, само мъглата и водораслите при обръщането на прилива.

— Кораб. Това е лодка от кораб. — Джейми добави нещо тихо на келтски и после изчезна. Обърнах се точно когато се мяташе на един от конете и препусна в обратната на залива посока.

Колкото и труден да беше теренът, все пак конете се справяха по-добре от нас с него. Бързо се качих на седлото и последвах Джейми, а пронизителното изцвилване на спънатия кон на Иън изкънтя в ушите ми.

До другия бряг имаше по-малко от четвърт миля, но ми се стори цяла вечност. Видях Джейми напред, косата му се развяваше от вятъра, а отвъд него — корабът, пуснал котва далеч от брега.

Вляво виждах дългата лодка от острова, завиваше покрай сушата. Някой от кораба сигурно ги очакваше, защото чух вик оттам и по такелажа се появиха малки фигури.

Една от тях вероятно ни видя, защото на борда настъпи оживление, над перилата се появяваха глави, чуха се още викове. Корабът беше син, с широка черна ивица. И по тази ивица имаше амбразури за оръдия. Първата се отвори и видях черното око на дуло.

— Джейми! — изпищях с всички сили. Той вдигна глава и видя накъде му соча, после се хвърли по очи на камъните, когато оръдието стреля.

Трясъкът бе ужасно силен и свистенето покрай главата ми ме накара да залегна инстинктивно. Няколко скали около мен се взривиха на малки парченца и ми се стори, с голямо закъснение, че и аз, и конете сме по-видими на върха, отколкото Джейми на скалата долу.