Диана Габалдон - Каменният кръг

Аз мълчах, опитвах се да смеля новината. Не бях осъзнавала, че Джейми смята да напусне Лалиброх — да напусне Шотландия.

— И какво ще правиш, Джейми? — Джени се бе отказала да се преструва, че шие, и беше отпуснала ръце в скута си.

Той потърка носа си, изглеждаше уморен. За първи ден ставаше и аз тайничко се надявах, че ще се върне пак в леглото преди часове, но той настоя да присъства на вечерята.

— Ами — рече бавно, — Джаред неведнъж ми предлага да ме вземе при него. Вероятно ще остана във Франция поне година. Мислех си Младия Иън да дойде с нас и да учи в Париж.

Джени и Иън се спогледаха, един от онези погледи на отдавна женените двойки, с които провеждат цял разговор за няколко секунди. Накрая Джени наклони глава. Иън се усмихна и хвана ръката ѝ.

— Всичко ще е наред — каза ѝ той тихо и нежно. После се обърна към Джейми.

— Да, вземи го. Това ще е голяма възможност за момчето.

— Сигурна ли си? — попита Джейми сестра си. Тя кимна. Сините ѝ очи блестяха на светлината на лампата и върхът на носа ѝ бе леко зачервен.

— Предполагам, че ще е най-добре да му дадем свобода, докато все още смята, че имаме право на това — каза тя. Погледна към Джейми, после към мен, право в очите. — Но ще се грижите добре за него, нали?

Тази част на Шотландия не приличаше на зелените долини и езера близо до Лалиброх, както и на тресавищата на Северен Йоркшир. Тук буквално нямаше дървета; само обширни, осеяни полета с канари, които се издигаха в скали, които докосваха ниското небе и изчезваха внезапно в пелени от мъгла.

Когато наближихме крайбрежието, мъглата се сгъсти, като се спускаше по-рано следобед и се задържаше по-дълго сутринта, така че само час-два по пладне беше ясно. Поради това напредвахме бавно, но нямахме нищо против, освен Младия Иън, който бе извън себе си от вълнение, нетърпелив да пристигнем.

— Колко далече е от брега до острова на тюлените? — попита той Джейми за десети път.

— Четвърт миля — отвърна чичо му.

— Мога да преплувам толкова — повтори момчето, за десети път. Ръцете му стискаха здраво юздите, а кокалестата му челюст беше стисната решително.

— Да, знам, че можеш — увери го търпеливо Джейми. Погледна ме, в ъгълчето на устата му бе скрита усмивка. — Но няма да има нужда; просто плувай право към острова и течението ще те подхване.

Момчето кимна и замълча, но очите му блестяха от вълнение.

Сушата над залива беше покрита с мъгла и пуста. Гласовете ни отекваха странно в мъглата и скоро спряхме да говорим, защото бе някак зловещо. Чувах лая на тюлените далече долу, той се носеше и смесваше с бумтенето на прибоя, затова от време на време звучаха като моряци, които си подвикват в морето.

Джейми посочи на Младия Иън каменния комин на Кулата на Елън, взе въжето от седлото му и тръгна по камъните към входа му.

— Не си събличай ризата, докато не слезеш долу — каза на момчето, викаше заради шума на вълните. — Иначе скалата ще ти раздере гърба.

Иън кимна, после с вързано здраво въже през кръста, ми се усмихна нервно, направи две несигурни крачки и изчезна в земята.

Джейми държеше другия край на въжето през кръста си, като отпускаше внимателно със здравата си ръка. Аз запълзях на четири крака по тревата и камъчетата към ръба на скалата, откъдето погледнах към озарения от непълната луна бряг долу.

Като че ли мина много време, но накрая видях Иън да се появява от дъното на комина — дребна, подобна на мравка фигура. Той развърза въжето, огледа се, забеляза ни на върха на скалата и ни помаха ентусиазирано. Аз му помахах в отговор, но Джейми само измърмори:

— Добре, хайде, давай.

Усещах го как се напряга до мен, когато момчето събу панталоните си и запълзя по скалите към водата, и как потрепери, когато малката фигурка се гмурна с главата напред в сиво-сините вълни.

— Бррр! Водата сигурно е много студена! — казах аз.

— Такава е — отвърна Джейми. — Иън беше прав; ужасно е да плуваш по това време.

Лицето му беше бледо и неподвижно. Не мислех, че е заради болката в ръката, въпреки че дългата езда и усилията с въжето едва ли я бяха облекчили. Макар че не показваше друго освен окуражаваща увереност, докато Иън се спускаше, Джейми сега не криеше тревогата си. Защото нямаше как да стигнем до него, ако нещо се обърка.

— Може би трябваше да изчакаме мъглата да се вдигне — казах аз, по-скоро да го разсея.

— Щяхме да чакаме до Великден — съгласи се иронично той. — Макар че наистина е доста гъстичка — добави, присвивайки очи към мъглата.