Диана Габалдон - Каменният кръг

Трябваше да призная, че не бяхме големи хубавци, мокри до кости от дъжда. С Джейми бяхме боси, а дрехите му висяха на парцали, прогорени и разкъсани, покрити със струйки сажди. Тъмната коса на Иън висеше над очите му и го караше да прилича на удавен плъх с дървен крак.

Младия Иън обаче беше център на вниманието, когато множество глави надникнаха от салона в отговор на шума, който Бруно вдигаше. С прогорената коса, подутото червено лице, големия нос и примигващи очи без мигли, той много приличаше на новоизлюпено пиле от екзотичен вид — може би фламинго. Лицето нямаше как да се зачерви повече, но вратът му пламтеше в алено, когато женски кикот ни последва по стълбите.

Щом се затворихме в малката дневна на горния етаж, Иън обърна лице към нещастното си отроче.

— Значи оцеля, малък мизернико? — попита той.

— Да, сър — отвърна Младия Иън с мрачен грак, но изглеждаше така, сякаш искаше да отвърне „не“.

— Добре — рече мрачно баща му. — Ще обясняваш ли, или да те нашибам още сега с колана, че да не си губим времето и двамата?

— Не можеш да пребиеш човек, когото тъкмо е останал без вежди, Иън — възрази дрезгаво Джейми и си наля чаша портър от гарафата на масата. — Няма да е хуманно. — Ухили се на племенника си и му подаде чашата, а момчето я сграбчи с усърдие.

— Е, да. Сигурно — съгласи се Иън, наблюдавайки сина си. Ъгълчето на устата му потрепна. Младия Иън беше жална гледка; и едновременно с това ужасно смешна. — Това не означава, че няма да ти направя пришки на задника по-късно, да знаеш — предупреди той момчето, — и то без да броим това, което майка ти смята да ти направи, когато те види. Но засега се отпусни.

Не особено успокоен от великодушния тон на последното заявление, Младия Иън не отговори, а потърси убежище в дълбините на чашата с портър.

Аз също пиех от чашата си с голямо удоволствие. Със закъснение бях осъзнала точно защо жителите на Единбург реагираха така на дъжда; когато човек се намокреше, беше адски трудно да изсъхне отново във влажните каменни къщи; без да си смени дрехите и без достатъчно топлина, освен слабия огън в огнището.

Дръпнах влажния корсаж от гърдите си, забелязах заинтригувания поглед на Младия Иън и със съжаление реших, че няма как да се съблека, докато момчето е в стаята. Джейми като че ли го беше покварил достатъчно. Вместо това започнах да гълтам от портъра, усещайки богатия вкус, който стопляше вътрешностите ми.

— Достатъчно добре ли се чувстваш, за да поговорим, момче? — Джейми седна срещу племенника си, до Иън на възглавницата.

— Да… струва ми се — изграчи предпазливо Младия Иън. Прочисти гърло като жаба и повтори по-уверено. — Да.

— Добре. Е, тогава, първо, как се озова в печатницата и второ — как така се озова в пожар?

Младия Иън се замисли за минута, после изпи още една глътка за кураж и каза:

— Аз го запалих.

И Джейми, и Иън изправиха гръб при тези думи. Виждах как Джейми преразглежда мнението си относно хуманността да се бият хора без вежди, но се овладя с очевидно усилие и попита само:

— Защо?

— Ами там имаше един мъж — започна Младия Иън и спря рязко.

— Мъж — повтори Джейми търпеливо, когато племенникът му като че ли внезапно онемя и оглуша. — Какъв мъж?

Младия Иън стисна чашата с две ръце, изглеждаше дълбоко нещастен.

— Веднага отговорѝ на чичо си — нареди рязко Иън. — Или ще те метна на коляното си и ще те напердаша още тук.

Със смесица от подобни заплахи и окуражавания, двамата мъже успяха да изтръгнат някаква почти свързана история от момчето.

Младия Иън бил в кръчмата на улица Кърс тази сутрин, където трябвало да се срещне с Уоли, който щял да дойде там, за да натовари пробитите бъчви и вкисналото вино.

— Така ли? И кой ти каза да идеш там?

— Аз — отвърна Джейми, преди Младия Иън да отговори. Махна с ръка на зет си, за да го накара да замълчи. — Да, знаех, че е тук. Ще поговорим по-късно за това, моля те. Важно е да разберем какво стана днес.

Иън се взираше в Джейми и отвори уста да възрази, после рязко я затвори. Кимна на сина си да продължава.

— Ами бях гладен — каза Младия Иън.

— Ти кога не си? — попитаха баща му и чичо му едновременно, в идеален синхрон. Спогледаха се, изсумтяха от смях и напрежението в стаята спадна леко.

— Та значи отишъл си в кръчмата да хапнеш — каза Джейми. — Няма лошо, момче, няма лошо. И какво се случи, докато беше там?

Оказа се, че там видял онзи мъж. Дребен, подобен на плъх, с плитка като на моряк и едно сляпо око, говорел с кръчмаря.