Диана Габалдон - Каменният кръг

Нямаше смисъл да се прибирам. Проверих набързо останалите си пациенти и тръгнах към кафенето. Все още миришеше като пансиона, но седнах с чаша кафе и отпивах бавно, като се питах какво ще кажа на Бри.

Вероятно бе минал половин час, когато една от сестрите в спешното влезе забързано през летящите врати и спря рязко, щом ме видя. После продължи, много бавно.

Веднага разбрах; твърде често бях виждала как лекари и сестри съобщават за смърт на близък, за да сбъркам знаците. Много спокойно, без да чувствам нищо, оставих почти пълната чаша, осъзнавайки, че до края на живота си ще запомня, че е имала нащърбен ръб и „Б“-то от златния надпис отстрани е било почти изличено.

— … казаха ми че сте тук. От документите в портфейла му… полицията каза… снега върху леда… поднесла… — сестрата говореше, не спираше, докато аз вървях по яркобелите коридори, без да я поглеждам, виждах как сестрите на рецепцията се извръщат към мен на забавен кадър, без да знаят, но от изражението ми разбират, че се е случило нещо фатално.

Той беше на носилка в едно от малките отделения в спешното; голо, анонимно помещение. Отвън бе паркирана линейка — вероятно онази, която го беше докарала. Двойните врати в края на коридора бяха отворени към ледената зора. Червените светлини на линейката пулсираха като артерия и обливаха коридора в кръв.

Докоснах го за миг. На допир плътта му бе безжизнена, като пластмасова, както винаги скоро след смъртта, така странно жива на вид. Не се виждаше никаква рана; всички травми бяха под одеялото, което го покриваше. Гърлото му бе гладко и кафяво — на шията не се виждаше пулс.

Стоях там, ръката ми лежеше на гърдите му, взирах се в него, сякаш не го бях виждала от много време. Силен и деликатен профил, чувствени устни и изсечени нос и челюст. Красив мъж, въпреки бръчките, които се бяха врязали дълбоко около устата, бръчки от разочарование и неизречен гняв, бръчки, които дори отпускането на плътта в смъртта не можеше да изличи.

Стоях неподвижна и слушах. Чувах воя на нова линейка, гласове в коридора. Скърцането на колелца на носилка, пращенето на полицейско радио и тихото жужене на флуоресцентна лампа някъде наблизо. Осъзнах със сепване, че се ослушвам за Франк, очаквайки… какво? Че призракът му ще кръжи някъде наблизо, нетърпелив да довърши разговора ни?

Затворих очи, за да не виждам разстройващата гледка на неподвижния му профил, който ставаше червен и бял, червен и бял, с пулсирането на светлините през отворените врати.

— Франк — казах тихо, за да раздвижа ледения въздух, — ако още си достатъчно близо, за да ме чуеш — наистина те обичах. Някога. Обичах те.

После се появи Джо, проправяше си път през претъпкания коридор с разтревожено лице и зелена хирургическа престилка. Идваше право от операционната; по очилата му имаше малка пръска кръв и петно на гърдите.

— Клеър — рече той. — Господи, Клеър! — И тогава започнах да треперя. За десет години нито веднъж не ме беше нарекъл иначе, освен „Джейн“ или „Ел Джей“. А щом ме наричаше по име, значи беше истинско. Ръката ми изглеждаше стряскащо бяла в тъмната му длан, после червена на пулсиращата светлина, а след това се обърнах към него, солиден като дървесен ствол, облегнах глава на рамото му и — за първи път — заплаках за Франк.

Опрях лице на прозореца в спалнята в къщата на Фюри Стрийт. Беше горещ и влажен в тази синя септемврийска вечер, изпълнена с песента на щурци и звука от пръскачките. Онова, което видях обаче, бе черно-бялото на онази зимна нощ преди две години — черен лед и бял болничен чаршаф, а после размиването на всичко в бледосивата зора.

Очите ми пак се замъглиха при спомена за анонимната суматоха в коридора и пулсиращата червена светлина на линейката, която обливаше притихналата стаичка в кървавочервено, докато плачех за Франк.

Сега плачех за последен път за него и още докато сълзите се спускаха по бузите ми, знаех, че с него се разделихме завинаги преди двайсет и няколко години, на билото на един зелен шотландски хълм.

Спрях да плача, станах и сложих ръка на гладката синя покривка на леглото, леко издута от възглавницата от лявата страна — страната на Франк.

— Сбогом, скъпи — прошепнах и слязох да спя долу, далеч от призраците.

На сутринта ме събуди звънецът и аз станах от дивана.

— Телеграма, мадам — каза пощальонът, като се опитваше да не зяпа нощницата ми.