Диана Габалдон - Каменният кръг

Втренчих се в него, напълно смаяна.

— Да те спра ли? Какво трябваше да направя? Да отварям на пара писмата ти и да ги размахвам под носа ти? Да вдигам скандали на коледните партита на факултета? Да се оплача на декана?

Той стисна здраво устни за миг, после ги отпусна.

— Можеше да покажеш, че изобщо ти пука — рече тихо.

— Пукаше ми. — Гласът ми прозвуча задавено.

Той поклати глава, все още втренчен в мен, очите му бяха тъмни на светлината от лампата.

— Недостатъчно. — Замълча, бледото му лице се понесе във въздуха над тъмния халат, после заобиколи леглото и застана до мен.

— Понякога се чудех дали всъщност имам право да те виня — рече той, почти замислено. — Той е приличал на Бри, нали? Бил е като нея?

— Да.

Въздъхна тежко, почти изсумтя.

— Виждам го на лицето ти… когато я погледнеш, мога да видя, че мислиш за него. По дяволите, Клеър Бюшамп — каза той много тихо. — Проклета да си и ти и лицето ти, което не може да скрие нито една мисъл или чувство.

След това настана тишина, от онзи вид, който те кара да чуваш всички мънички и недоловими звуци на скърцащо дърво или въздишащата къща — само заради усилието да се престориш, че не си чул току-що изреченото.

— Наистина те обичах — казах тихо накрая. — Някога.

— Някога — повтори той. — Трябва ли да съм благодарен за това?

Започнах отново да усещам скованите си устни.

— Аз ти казах. А после, когато ти не си тръгна… Франк, опитах се.

Каквото и да бе чул в гласа ми, го спря за миг.

— Наистина — повторих много тихо.

Той се извърна и тръгна към тоалетката, където започна да докосва разни неща, взимаше ги и ги оставяше наслуки.

— В началото не можех да те оставя… бременна и сама. Само негодник би го направил. А после… Бри. — Взираше се невиждащо в червилото, което държеше, после го остави внимателно на стъкления плот. — Не можех да се откажа от нея — рече тихо. Обърна се да ме погледне, очите му бяха тъмни дупки на засенченото лице. — Знаеше ли, че не мога да имам деца? Аз… се изследвах преди няколко години. Стерилен съм. Знаеше ли?

Поклатих глава, нямах вяра на гласа си.

— Бри е моя, моя дъщеря — рече той, сякаш на себе си. — Единственото дете, което някога ще имам. Не мога да се откажа от нея. — Изсмя се кратко. — Аз не мога да се откажа от нея, а ти не можеш да я погледнеш, без да помислиш за него, нали? Чудя се дали без това постоянно напомняне… щеше да го забравиш с времето?

— Не. — Прошепнатата дума като че ли мина през него като токов удар. Той застина за миг, после се завъртя към гардероба и започна да навлича дрехи върху пижамата си. Аз стоях, обгърнала се с ръце, и го гледах как облича палтото си и излиза от стаята, без да ме погледне. Яката на синята му копринена пижама стърчеше над астрагановия ръб на палтото.

След миг чух как се затваря входната врата — беше проявил достатъчно благоразумие да не я затръшне — и после звука на неохотно загряващ мотор. Фаровете минаха по тавана на спалнята, когато колата потегли по алеята. А после изчезна и ме остави да треперя до разбърканото легло.

Франк не се върна. Опитах се да заспя, но установих, че лежа сковано в студеното легло и мислено превъртам спора ни, ослушвайки се за хрущенето на гуми по алеята. Накрая станах и се облякох, оставих бележка за Бри и излязох.

Не се бяха обадили от болницата, но можех да отида да видя пациента си; по-добре, отколкото да се въртя в леглото цяла нощ. И ако трябва да бъда честна, нямах нищо против Франк да се върне и да види, че ме няма.

Улиците бяха хлъзгави като масло, черен лед блестеше под уличните лампи. Жълтото фосфорно сияние озаряваше вихри падащ сняг; до час ледът по улиците щеше да бъде скрит под нов сняг и щеше да стане два пъти по-опасен. Единственото ми утешение бе, че в четири сутринта нямаше никой по улиците. Само аз.

В болницата познатата задушна топла институционална миризма ме обгърна като одеяло и остави снежния мрак на нощта навън.

— Той е добре — каза ми тихо сестрата, сякаш ако повишеше глас, щеше да събуди спящия. — Всички показатели са стабилни и няма кървене. — Виждах, че е така. Лицето на пациента бе бледо, но със съвсем лека розовина, като жилка в листенце на бяла роза, а пулсът на шията му бе силен и ритмичен.

Издишах дъха, който не бях съзнавала, че сдържам.

— Това е добре. Много добре. — Сестрата ми се усмихна сърдечно и аз устоях на импулса да се излегна до него и да заспя. Болницата внезапно ми се стори единственото ми убежище.