Диана Габалдон - Каменният кръг

— Разбирам. Просто си помислих, че може да знаеш дали в тях има нещо полезно. — Роджър замълча, скулите му се бяха изчервили. — А… съпругът ти… Франк — добави колебливо. — Ти каза ли му… за… — Замълча, задавен от смущение.

— Разбира се! — казах малко по-рязко. — Ти какво си мислеше — че просто влязох в кабинета му, след като ме нямаше три години, и казах: „О, здрасти, скъпи, какво би искал за вечеря?“

— Не, разбира се — измърмори той. Извърна се и пак се вгледа в лавиците. Тилът му беше ярко червен от смущение.

— Съжалявам — казах и поех дълбоко дъх. — Нормално е да попиташ. Само че за мен е още… малко мъчително. — Много повече от малко. Бях изненадана и ужасена да разбера колко болезнена е все още раната. Оставих чашата на масата. Ако щяхме да продължаваме с това, имах нужда от нещо по-силно от лимонада.

— Да, казах му. Всичко за камъните — за Джейми. Всичко.

Роджър не отговори за момент. После се извърна леко, така че само силните, резки линии на профила му се виждаха. Не ме погледна, гледаше купчината с книгите на Франк, снимката му на гърба на най-горната, слаб, тъмнокос и красив, усмихнат пред обектива.

— Той повярва ли ти? — попита ме тихо Роджър.

Устните ми още лепнеха от лимонадата и аз ги облизах, преди да отговоря.

— Не. В началото. Мислеше ме за луда; дори ме заведе на психиатър. — Засмях се, кратко, но споменът ме накара да стисна юмруци от гняв.

— А после? — Роджър се обърна към мен. Изчервяването бе избледняло, оставило само ехо от любопитство в очите му. — А после какво мислеше той?

Поех дълбоко дъх и затворих очи.

— Не зная.

Малката болница в Инвърнес миришеше странно, като на карболов дезинфектант и ко̀ла.

Не можех да мисля и се опитвах да не чувствам. Завръщането беше много по-ужасяващо от проникването в миналото, защото тогава бях обгърната от защитен слой съмнение и неверие относно мястото, на което се намирах, и онова, което се случваше, и живеех с надеждата за бягство. Сега знаех много добре къде съм и че няма как да избягам. Джейми беше мъртъв.

Лекарите и сестрите се опитваха да ми говорят мило, да ме хранят и да ми носят вода и напитки, но у мен нямаше място за нищо друго, освен за скръб и ужас. Казах им името си, когато ме попитаха, но повече не продумах.

Лежах в чисто, бяло легло, преплела здраво пръсти над уязвимия си корем, със затворени очи. Представях си отново и отново последното, което видях, преди да пристъпя през камъните — тресавището под дъжда и лицето на Джейми, — знаех, че ако се вгледам твърде дълго в новото си обкръжение, тези образи ще избледнеят, ще бъдат заменени от ежедневни неща, като сестри и вазата с цветя до леглото ми. Притиснах тайно палец към основата на другия, извличайки смътна утеха от малката рана там, малкото порязване във формата на буквата J. Джейми го беше направил, по моя молба — последният му допир до плътта ми.

Трябва да съм останала така известно време; понякога спях, сънувах последните няколко дни от Якобитското въстание — и пак видях мъртвеца в гората, заспал под пелената от яркосиня плесен, и Дугал Макензи, който умира на пода на тавана в Калоден Хаус; парцаливите мъже от армията на планинците, заспали сред калните окопи; последния им сън преди касапницата.

Събуждах се с писък или стон и ме посрещаха миризмата на дезинфектант и утешителни думи, неразбираеми на фона на ехото от крясъците в сънищата ми, и пак заспивах, стиснала здраво болката си.

И тогава отворих очи и видях Франк. Стоеше до вратата, приглаждаше тъмната си коса назад и изглеждаше неуверен — и нищо чудно, горкият човек.

Лежах на възглавниците и само го гледах, без да продумам. Приличаше на предшествениците си, Джак и Алекс Рандал; фини, ясни, аристократични черти и добре оформена глава под гъста права тъмна коса. В лицето му обаче имаше нещо съвсем различно, освен леката разлика в чертите. То не носеше белезите на страха и жестокостта; нито духовността на Алекс, нито ледената арогантност на Джак. Неговото слабо лице изглеждаше интелигентно, добро и леко изморено, небръснато и с тъмни сенки под очите. Знаех и без да ми казват, че е шофирал цяла нощ дотук.

— Клеър? — Той се приближи до леглото и заговори плахо, сякаш не беше сигурен, че съм аз.

Аз също не бях сигурна, но кимнах и отвърнах:

— Здрасти, Франк. — Гласът ми бе дрезгав и груб заради дългото мълчание.

Той взе ръката ми и аз му позволих.