Диана Габалдон - Каменният кръг

Усещах как сърцето ми бие силно до корицата на книгата, която притисках към гърдите си. Правеше го всеки път, когато се замислях какво всъщност вършим. Не знаех коя от двете възможности е по-лоша: да открия, че Джейми е умрял при Калоден, или да науча, че е оцелял.

Дъските на моста отекваха кухо под краката ни, докато вървяхме обратно към имението. Ръцете ме боляха от тежестта на книгите и аз прехвърлих товара си от другата страна.

— Внимавай с това колело, човече! — изкрещя Роджър, побутвайки ме сръчно настрани, когато един работник с колело се вряза главоломно през хората на моста и почти ме избута до перилата.

— Прощавайте! — изкрещя той и ни помаха през рамо, докато колелото му лъкатушеше между две групи ученици, които се прибираха у дома. Погледнах към другия край на моста, да не би Бриана да е някъде зад нас, но нямаше и следа от нея.

С Роджър бяхме прекарали следобеда в Дружеството за съхранение на старините. Бриана беше отишла в канцеларията на „Планински кланове“, за да направи копия на списък с документи, който Роджър ѝ беше дал.

— Много мило от твоя страна, че си даваш целия този труд, Роджър — казах, надигайки глас, за да ме чуе над отекващия мост и шума на реката.

— Няма проблем — каза той малко смутено и спря да ме изчака. — Любопитно ми е — добави с лека усмивка. — Нали ги знаеш историците — не могат да търпят неразрешени загадки. — Поклати глава, в опит да отметне кичура коса, който вятърът бе запратил в очите му.

Да, знаех ги историците. Бях живяла с такъв двайсет години. Франк също не би искал да пропусне точно тази загадка. Но и едва ли щеше да иска да я разреши. Франк обаче бе умрял преди две години и сега беше мой ред — мой и на Бриана.

— Чу ли се вече с доктор Линклатър? — попитах, когато слязохме от моста. Макар че беше късен следобед, слънцето още беше високо, защото бяхме много на север. Уловено сред листата на липите по речния бряг, то сияеше в розово по гранитния монумент, който се издигаше под моста.

Роджър поклати глава, присвивайки очи срещу вятъра.

— Не, но му писах едва преди седмица. Ако не получа отговор до понеделник, ще му телефонирам. Не се тревожи — усмихна ми се той, — бях изключително внимателен. Казах му само, че за целите на едно проучване ми трябва списък — ако съществува такъв — на якобитските офицери, които са били в къщата в Лийнах след битката при Калоден, и ако има някаква информация за оцелелия от екзекуцията, би ли ме насочил към първоизточниците.

— Познаваш ли Линклатър? — попитах, като освободих лявата си ръка, подпирайки книгите на хълбока си.

— Не, но написах молбата си на хартия със знака на колежа „Балиол“ и тактично споменах мистър Чийзрайт, стария ми наставник, който познава Линклатър. — Роджър смигна окуражаващо и аз се засмях.

Очите му бяха блестящо, тревисто зелени, сияйни на маслинената му кожа. Може и да твърдеше, че ни помага да научим историята на Джейми само от любопитство, но аз много добре осъзнавах, че интересът му е доста по-дълбок — и е насочен към Бриана. Освен това знаех, че е взаимен. Това, което не знаех, е дали и Роджър го е разбрал.

Щом се върнахме в кабинета на преподобния Уейкфийлд, аз оставих с облекчение книгите на масата и се отпуснах в креслото до камината, а Роджър отиде да донесе чаша лимонада от кухнята.

Дишането ми се успокои, когато отпих от киселата сладост, но пулсът ми остана неравномерен, докато се взирах в огромните купчини книги, които бяхме донесли. Дали Джейми беше някъде там? И ако беше… ръцете ми се изпотиха върху студената чаша и аз прогоних тази мисъл. Не гледай толкова надалеч, предупредих се. По-добре да чакаш и да видиш какво ще откриете.

Роджър оглеждаше лавиците в кабинета, търсеше други възможности. Преподобният Уейкфийлд, покойният му осиновител, освен че бе добър историк аматьор, имаше и огромната склонност да трупа неща; писма, дневници, памфлети и обявления, стари и съвременни книги — всичко това бе натъпкано безредно по лавиците.

Роджър се поколеба, после ръката му спря на купчина книги върху една масичка наблизо. Това бяха книгите на Франк — впечатляващо постижение, доколкото можех да преценя от отзивите, отпечатани на обложките.

— Чела ли си я? — попита ме той, като взе книгата със заглавие „Якобитите“.

— Не — отвърнах. Отпих още една възстановяваща глътка от лимонадата и се закашлях. — Не — повторих, — не можех. — След завръщането си категорично отказвах да погледна всичко, свързано с миналото на Шотландия, макар че осемнайсети век бе една от областите, в които се бе специализирал Франк. При мисълта, че Джейми е мъртъв, и изправена пред необходимостта да живея без него, аз избягвах всичко, което можеше да ми напомня за това. Беше безсмислено — нямаше начин да не мисля за него, съществуването на Бриана бе достатъчно напомняне, — и въпреки това не можех да прочета книгите за Хубавия принц — този ужасен, безполезен младеж — или за неговите поддръжници.