Луис Ламур - Укротяване на степта

— Разбира се. Ти си дошъл за Лиза. Но ще трябва да те разочаровам.

Явно линията беше начертана вече. И никой от нас нямаше да отстъпи. Трябваше да опитам да спечеля.

— Ти не си такъв, Логан. Държиш я тук против нейната воля.

— Не бъди глупав, Рей. Тя може да не иска сега. Но тя ще се промени. Не я насилвам за нищо. Просто й давам време да се промени.

— Най-малко в такова място би станало това. Та тя е изискано и почтено момиче…

Той стоеше срещу мен, леко разкрачен. Носеше сиви панталони и бяла риза с черна ленена връзка. Изглеждаше добре. На времето сигурно е бил красавец. Беше въоръжен.

— Рей, ти си човекът, от когото имам нужда тук. Остани при мен. Заедно можем да бъдем като феодални барони. Можем да имаме всичко това… за нас.

Всичко това… империя от скали и пясък. Един ден сигурно щеше да се промени, но след много време. И все пак — този човек ми бе помогнал. Бил ми е най-добрия приятел, а за доста време — и единствения. Но сега аз знаех, че не можех да бъда тук и, че нашето приятелство свършваше. И аз щях да взема Лиза със себе си. И това нямаше да е никак лесно.

— Не! Не, Логан, аз си отивам. И ще взема Лиза със себе си, ако тя иска.

Тогава му разказах за имота в Мериленд.

— Ще сторя, както ме посъветва, Логан. Ще избягам от ситуациите, в които трябва да се убива. Преди да съм минал границата на „убийствата“. Преди да съм изгубил чувството за мярка…

Логан стоеше тих. Същият този Логан… Но това бе и човекът, който се беше представял за Т. Дж. Фарис — човекът, стоящ зад Билингс… Как се променяха хората. Просто невероятно!

— Лиза остава тук, Рей!

— Но… ти и Мери… Тя беше човекът, който те подкрепяше, който бе всичко за теб. Същото е Лиза за мен. Лиза е всичко за мен. И двамата го чувствахме така още от деца.

— Не! Тя остава тук!

Логан сякаш не искаше да повярва на думите ми. Аз погледнах Лиза.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Да, Рей. Ще дойда с теб.

— Виж, Логан… Аз…

Логан ми се смееше. Но не топло, както го правеше, а някак си странно…

— Рей, мислех, че съм те научил по-добре. Никога не протягай ръцете си към нещо, което друг…

— Но ти си ми приятел, Логан!

Той ми отвърна равнодушно, дори малко отегчено.

— Няма приятели. В живота трябва да вземаш това, което искаш, иначе някой друг ще ти го вземе. Можеш да вървиш, Рей. Можеш спокойно да излезеш от Рууст. Казал съм на момчетата да не те закачат. Казах на Смоуки Хил, че ще си идеш, след като поговорим.

Значи така. Той ме гледаше през оръжието си по същия начин, по който по-рано бе гледал Максери — само с една много важна разлика… Логан ме гледаше през оръжието си и аз трябваше да започна да си давам сметка за това. Както и за това, че Логан е опасен с оръжие в ръка.

Но Логан ме бе учил на други неща! Пред мен стоеше друг Логан Полард. Сега разбирах какво бе станало след смъртта на Мери — старият Логан вече го нямаше. Пред мен стоеше един леден коравосърдечен мъж, готов да убива, довел едно нежно момиче тук и възнамеряващ да го държи, докато го пречупи. Бях сигурен, че тръгнех ли, Логан щеше да ме застреля. Щеше да ме застреля, защото знаеше, че щях да се върна в Рууст с много въоръжени мъже. Беше казал така, защото ме познаваше и знаеше как ще реагирам.

— Добре, Логан. Ще си тръгна. Но бих искал да помислиш върху това. Ние сме били приятели и…

— Млъкни! Имаш късмет — направи ми услуга, убивайки Ченс Вейдър. Аз ти я връщам. Върви си — няма да ти се случи нищо.

Лиза гледаше уплашено. Сякаш искаше да ме предупреди…

Нуждаейки се от хитрост, която да ме подпомогне, аз използвах нещо, което със сигурност би го изкарало от релси и разчувствало, поне за миг. Трябваше да го разконцентрирам.

Обърнах се, уж да си вървя, след което внезапно спрях и го погледнах.

— Логан. Прочел съм Плътарк само четири пъти.

— Плътарк?

Необходимо му бе време да реагира — точно това време използвах. Стрелях! Това го бях репетирал много пъти. Бях направил най-бързия изстрел в живота си. Просто нямах друг избор. Карабината ми подскочи в ръцете. В момента на изстрела видях очите му — бели и ужасни. Неговото оръжие също изтрещя, но след като се хвърлих на пода. Втори куршум профуча над мен и се заби в стената. Аз стрелях още два пъти. Точно в този момент и Логан стреля. За част от секундата се отървах — хвърлих се нанякъде и куршумът ме размина.

Бързо се съвзех — иначе бях загубен. Той вече бе готов за нов изстрел. Но не само той — стреляхме и двамата почти едновременно. Улучи ме — усетих страхотен удар.