Луис Ламур - Укротяване на степта

Бях страхотно уморен. Но нямах право да бъда — трябваше да съм нащрек. Нямах идея кога щях да видя Еш Мило, но се надявах да не е тази вечер.

Постоянно мислех и мислех за това, което ми бе казал Мустанг. Това, че Еш Мило ме познаваше. Не можех да си спомня. Но едно беше ясно — видеше ли ме Еш Мило, нямаше повече да мога да бъда Кок Райън. Щях да стана отново Рей Тайлър и може би… да умра.

Бях в Рууст след толкова път. За да стигна до Лиза. А тя просто можеше и да не е тук сега. Глупак ли бях или луд? Просто бях тук.

Първо оставихме конете в една конюшня. Тук аз видях едни от най-добрите коне, които някога бях виждал. Тези „господа“ не можеха да яздят случайни коне.

Лесли ни поведе към дълга сграда със светещи прозорци. Вътре трима мъже пиеха кафе. Друг пък ядеше. Той имаше кървава превръзка на ръката. Те всички погледнаха към мен, но никой не продума. Затова пък Лесли се намеси.

— Кок Райън, от градчето Натион.

Но и тези думи бяха последвани от мълчание. Един негър излезе от кухнята, носейки месо и картофи за нас. Снимката на този чернокож грамаден мъж висеше в офиса ми в Алта. Издирваше се за убийство.

На масата имаше кана с кафе. Сипах на Лесли и на Червения.

Мъжът с раната ме загледа.

— Какво знаеш ти, бе? Джентълмен!

Аз се ухилих.

— Нищо. Тези мъже знаят и могат повече. Затова им сипвам.

Той се захили. Явно се бях държал както трябва. Към нас се доближи грамаден човек с разгърната риза.

— Аз също съм от Натион. Къде живееш там?

Ето, проучването започна. Да имах късмет да ги лъжа… Но аз имах какво да им отговоря. Работата в Алта ми даваше информация за всичко из страната.

— В Кимарон.

Когато свършихме, излязохме да спим навън. Никой от нас нямаше желание да спи вътре. Особено аз. Не знам защо, но се чувствах като уловен в капан. Усещах, че те не ми вярваха въобще. Бях обезпокоен. А си мислех, че не се бях издавал досега. От друга страна аз бях нов, а те просто винаги трябваше да бъдат внимателни и предпазливи. Не знам…

На следващия ден се шляех насам-натам. Намерих малко храна за жребеца. Гангстерите имаха насаждения с какво ли не. Всичко беше осигурено. На втория ден взех една мотика и тръгнах уж да свърша някаква работа. Исках да огледам добре обстановката. Имаше, може би, десетина сгради. Три или четири бяха къщи. Зад една от тях видях прострени женски дрехи. Може би бяха на Лиза, освен ако нямаше и други жени тук. В съседство имаше друга къща, пред която стояха двама мъже. Ясно беше, че никой не можеше и да си помисли да припари до Лиза — Еш Мило бе царят и в прекия, и в преносния смисъл. В разговорите въобще не се и споменаваше за Лиза. Чух един мъж да казва, че шефът бил много докачлив. Може би затова никой не смееше да повдига тая тема.

Едно нещо беше очевидно — този Еш Мило имаше невероятен авторитет и всички изпитваха към него нещо много повече от страхопочитание. Дори и главатари като Лесли и Сандовал.

Единствено Ченс Вейдър, грамадният мъж, който ме бе заговорил в кръчмата, сякаш имаше по различна позиция. Видях Вейдър през втория ден. Той беше мазен, гладко избръснат, наконтен, с излъскани ботуши. Имаше две пушки. Аз, като наблюдателен уестман, забелязах, че има и трето оръжие — изкусно скрито под ризата. Това беше нещо, което ми се запечата в паметта.

Ченс Вейдър постоянно се суетеше. Докато той играеше карти, аз забелязах, че хвърля погледи към къщата, където вероятно беше Лиза.

Единият от мъжете пред къщата, съседна на тази, където мислех, че е Лиза, отиде при Ченс Вейдър. Той се казваше Смоуки Хил и беше страшно грамаден. По едно време се повиши тон. Ченс Вейдър се обърна и излезе. Червеният, който стоеше до мен, ми каза тихичко:

— Пак неприятност. Ченс Вейдър е толкова себелюбив…

Обсъждаше се това, че Ченс Вейдър бил убил шестима мъже, четири, от които без особено основание. Явно той беше избухлив и яростен.

Имаше и салон, но аз стоях настрана от него. Навъртах се около жребеца си, грижих се за него. Чистех си пушките. Слушах разговори. Дори не бях и зърнал Еш Мило. Разбрах, че той стоеше постоянно в къщата на хълма. Червеният казваше: „Страшно много чете. Прочита всички вестници и списания. Но винаги знае какво става тук“. Червеният ми каза още, че Еш Мило разхвърлял намачкани вестници навсякъде по пода в своята къща. По този начин никой не би могъл да припари, без да бъде чут.

Нямах и идея как щях да стигна до Лиза. Дори не знаех как да я известя, че съм тук. Така или иначе трябваше да направя това.