Луис Ламур - Укротяване на степта

Колкото и странно да звучи не друг, а Ченс Вейдър бе причина това да стане. Ние с него още от първия момент не си бяхме симпатични. Той постоянно ме гледаше с цинична усмивка, нещо, което забеляза дори Лесли. Лесли също не ме харесваше и не ми вярваше, но отношението на Ченс Вейдър беше фрапантно.

Един ден Лесли ме предупреди.

— Внимавай с това конте. Ще гледа да ти направи нещо. Много е подъл. Иска да убива за авторитет.

— Благодаря.

Веднъж, докато копаех нещо с мотиката, някой ме извика. Беше Смоуки Хил.

— Слушай, Кок, трябва за малко да отида по работа, а този проклет Ченс Вейдър се навърта наоколо. Аз трябва да пазя момичето на шефа. Замести ме за малко.

— А, ако Ченс Вейдър дойде?

— Никой, освен Еш Мило не може да говори с момичето. Нали ме разбра? Мисля, че ще се справиш — виждам, че не пиеш и ми изглеждаш стабилен. Ако Ченс Вейдър дойде, кажи му да се маха. Ако стане нещо по-сериозно, викай. Аз ще дойда.

И така, аз се озовах пред къщата, в която беше Лиза. Тя беше вътре. Но как щях да говоря с нея? То стана от само себе си. Зърнах я през пердето. Свалих шапката си, за да съм сигурен, че ще ме познае. Правейки се, че премествам някакъв камък, аз се взирах в прозореца. Тя стоеше вътре, стройна и прекрасна, на не повече от петнадесет фута от мен. Позна ме. Разбрах го по това, че лицето й пребледня. Тя ми направи жест — показваше ми да се махна.

Аз продължавах да премествам камъни, за да се вижда, че правя нещо. Повдигнах два пръста нагоре, искайки да й покажа, че ще се махаме двамата. Но тя отново повтори жеста си.

Изведнъж някой се приближи. Беше Ченс Вейдър.

— Какво? Май и ти си хвърлил око на момичето? Сякаш й беше забавно, а?

Стана ми много кофти. В очите на Ченс Вейдър имаше някакъв странен блясък. Струваше ми се също, че беше малко смутен.

— Доста забавно. Тя никога не поглежда към мен, а на теб обърна внимание. Аз се чудя…

— Чуди се долу. Моята работа е да не пускам никой в къщата.

Той ме гледаше. Четях в очите му, че искаше да ме убие. Но не точно сега. Имаше и нещо друго, което се въртеше в главата му.

— Ти ме заблуди, бе. Виждал съм те и преди. И не в Натион — никога не съм бил там.

— Ти трябва да слезеш долу.

За моя голяма изненада той се подчини. Тръгна. Но внезапно се обърна.

— Сетих се! Денвър! Ти си Райън Тайлър!

Очите му бяха злобни и ме гледаше ужасно. Забелязах, че Смоуки Хил се задава. Ченс Вейдър повтори на висок глас.

— Рей Тайлър, от Алта!

Нямах избор. Ако исках да се измъкна жив от тук… Никога повече не исках да убивам. Чувствах се ужасно. Но ако този негодник се раздрънкаше, което вече правеше, аз щях да съм покойник и Лиза нямаше никога да бъде щастлива. Защото бях сигурен, че тя е тук не по своя воля.

Ченс Вейдър тържествуваше. Долавях жесток триумф в неговите очи. Стори ми се, че той помръдна ръката си. Към оръжието си ли бе посегнал или не, никога не ще узная. Стрелях, изпреварвайки го с част от секундата. Стрелях пак. Сякаш го бях убил.

Но не — куршум профуча над главата ми. Той се хилеше гадно, въпреки че умираше. Но дали? За първи път използвах пушката в лявата си ръка. Но за голяма моя изненада — улучих рамото му. А Смоуки Хил вече идваше. Нямах повече време за губене. Приближих се, стиснал здраво двата револвера. За първи път усещах, че искам да убия човек. Трябваше да го убия. Бъдещето на Лиза бе поставено на карта. И моят живот. Когато престанах да стрелям, бях вече над него.

Смоуки Хил хвана ръката ми, докато зареждах отново.

— Успокой се, Кок! Той е свършил!

Наоколо се беше събрала огромна тълпа. Ченс Вейдър не преставаше да ме гледа триумфално…

— Рей!

Как успяваше? Как човек, прострелян толкова пъти, можеше дори да си поеме дъх? Но пак го каза:

— Рей!

Слава богу — мъжете наоколо не го разбраха. По него време за мой късмет „Рей“ беше нашумяла марка уиски. Аз се надявах да не каже другото име. Ако го кажеше и аз като него щях да умра, пък макар и вземайки със себе си няколко други мъже за компания.

— По дяволите — изпсува някой. — Ще пукне след малко и пак за алкохол мисли.

Ченс Вейдър беше бърз и много опасен. И много ме мразеше — до последния си миг ме искаше мъртъв.

Но вече беше късно… Той издъхна.

Около дузина мъже се бе събрала край мен. Те ме гледаха втренчено, а аз не знаех как да се държа. Смоуки Хил се намеси пръв:

— Ти ми спести работа, наистина.

Мъжете заговориха един през друг.

— Абе той Ченс Вейдър уж беше бърз…

Смоуки Хил се обади отново: