Луис Ламур - Укротяване на степта

— Ченс Вейдър беше бърз. Но Кок явно е по-бърз. И по-точен.

Всички ме гледаха, измервайки ме с очи. Бях убил Ченс Вейдър. Червеният ми каза приятелски:

— Не се притеснявай, Кок. Поне десет души в лагера имаха желание да пречукат т’ва конте…

Тръгнахме към салона. Усетих, че вече бях популярен. На мен започнаха да гледат като на опасен стрелец — с уважение.

В душата ми имаше сблъсъци и противоречия. Исках да се усамотя, но не можеше — трябваше да понасям и пиенето, и всичко останало… Наложи ми се да убия човек. И това бе първият път, когато поисках да го убия. Това ме изплаши. Какво би си помислила Лиза за мен?

По-късно Смоуки Хил дойде при мен. Имаше нещо странно в погледа му.

— Кок, Еш Мило иска да те види горе на хълма.

Давах си сметка за предстоящия сблъсък и това ме правеше неспокоен. Ако Мустанг беше прав, т.е. Еш Мило ме познаваше, щеше да се наложи отново да убия човек. Щях да имам проблем и с нашето измъкване с Лиза — ако все още искаше да бъде с мен.

Озовах се на верандата в очакване. Чувствах се празен отвътре. Усещах бавното, тежко биене на моето сърце. Устата ми бе суха.

Пътят до върха на хълма — около сто и петдесет ярда, беше най-дългият път в моя живот. Чувствах топлината на слънцето. Тревата ухаеше прекрасно. Едно бяло облаче образуваше нежна сянка по земята. Дали не виждах за последен път небето и скалите?

Не знам защо, но изведнъж реших, че имам нужда кончето ми да е до мен. Пък и щеше да ми е необходимо, ако успеехме да се отървем живи.

Обмислях нещата, които бях чувал. Очаквах Еш Мило да бъде абсолютно безмилостен, без никакво състрадание. Той убивал изведнъж и без предупреждение. Можеше да бъде опасен като гърмяща змия.

Лиза отвори вратата. Това беше една по-стройна, по-прекрасна Лиза. Може би беше на осемнадесет, но в нея имаше зрялост, която я правеше да изглежда по-голяма. Но аз открих в очите й и много тъга и болка. За доста време погледите ни останаха срещнати. Лиза ме гледаше така, сякаш искаше да открие нещо в очите ми, но се страхуваше от това. Тя продума плахо:

— Рей, аз исках да ти спестя това… Наистина исках.

После отстъпи назад. В следващия миг аз гледах към Еш Мило.

Само че аз го познавах… аз го познавах! Това беше човекът, от когото се бях възхищавал най-много на света! Това бе човекът, когото почитах и от когото се учех! Човекът, който ми беше единственият приятел, когато си нямах никого на света! Това беше… Логан Полард!

Той се беше състарил. Косата му беше прошарена, а лицето — изпито. Устните на Логан сякаш се бяха свили още повече.

Спомнях си всичко — сякаш беше вчера. Спомнях си деня, когато той се застъпи за мен и Макгери не ми направи нищо. Спомням си как ме бе спасил от конекрадците, когато бях влязъл в престрелка с тях. На колко неща ме бе научил…

Логан тръгна към мен. Усмихна се и разтвори ръце.

— Рей! Рей, наистина ти! След толкова време!

Без абсолютно никакво колебание, сграбчих ръката му, силно развълнуван. Толкова много значеше този човек за мен.

— Ти си изградил име, Рей. И си се запазил… на страната на правдата. Радвам се за това.

— Значи затова си държал гангстерите далеч от Алта. Ти си ме пазел.

Той се усмихна. Само че усетих цинизъм и насмешка в тази усмивка.

— Не, Рей. Винаги съм те познавал. Знаех, че ако се срещнем, щяхме да се сблъскаме.

Гласът му стана мек.

— Виж, Рей. Момче, което е продължило да се бори, след като са убили баща му, е истинско момче. Ти направи нещо повече. Ти проследи индианците и уби поне един. Видях те да се опълчваш срещу Макгери. Ти не се страхуваше. Ти беше железен.

Логан закрачи из стаята. Лиза ме гледаше с широко отворени очи. Бях объркан. Започвах да мисля, но трудно.

— Какво стана с Мери?

Той беше с гръб към мен. Много дълго време стоя така, без да проговори.

— Тя умря при раждане, Рей. Ако не беше станало така, може би никога нямаше да се отделя от нея. Помниш ли стария шериф Балчър? Той се опита да ме убеди да остана, но не го послушах. Не можех да остана с тези спомени. Просто не можех.

Логан Полард се обърна и дойде в центъра на стаята.

— Седни, Рей. Моля те, седни.

Тъй като не бях по увъртанията, пристъпих директно към въпроса.

— Логан, ти знаеш защо съм тук.

Усмивката му изчезна. Той ме погледна съсредоточено. Вече бях сигурен, че нещата, които се носеха за стрелеца Еш Мило, бяха напълно верни. Той беше опасен мъж… и непредвидим. Много пъти съм наблюдавал очите на опасни мъже и знам как изглеждат. Но в неговите очи имаше нещо друго… нещо повече.