Луис Ламур - Укротяване на степта

Не познавах нито един от мъжете. Единият носеше черен потник и тъмно червена разгърната риза. Беше висок и мършав, а излъчването му беше неприятно. Другият беше рус и съдейки по начина, по който беше оседлал коня си, правех заключението, че идваше от Тексас. Мъжете не спираха да яздят. Дочух да наричат единия Бронк. Явно това беше бандата на Лесли.

Аз се изнесох още напред, за да мога да ги наблюдавам по-добре. Вече се смрачаваше, но явно ми се отдаваше шанс да намеря бързо и безпроблемно гангстерското свърталище в Рууст. Приблизително по същото време бях и чут от мъжете.

Бронк Лесли имаше белег над едното око. Очите му бяха най-черните очи, които бях виждал някога през живота си. Лицето му беше набито и източено надолу. Физиономията му издаваше нервност и експанзивност. Той се обърна с груб глас към мен.

— Накъде си тръгнал?

— Към Рууст. Може би вие, момчета, ще ми помогнете да стигна до там.

Червеният запита:

— За какво ти е притрябвало да ходиш там?

Усещах, че една неточно казана дума би предизвикала хора като тези да ме застрелят, без да се поколебаят. Знаех, че те не се шегуваха.

Ухилих се.

— Къде другаде му остава да отиде на човек в тази гадна държава?

Червеният ме заоглежда замислено. Явно не му убягваше от погледа, че конят ми не беше с кравешко телосложение. Бронк ме попита:

— Познавам ли те отнякъде?

— Да пукна, ако зная. Аз не съм тукашен. Имах проблеми в Лийдвил и реших да тръгна насам.

Казаното от мен звучеше правдоподобно, защото знаех, че наскоро са избягали маса престъпници от затвора в Лийдвил.

— Да, сигурно не те познавам.

Лесли се взираше в мен. Не му харесвах. Гледаше ме подозрително. Бронк Лесли изглеждаше предпазлив човек. Явно беше решил да не предприема нищо, защото ако не бях гангстер и ако се измъкнех от тях, очевидно нямах никакви шансове в Рууст.

— Аз съм Червения. Това е Бронк Лесли.

— Аз съм Кок Райън — излъгах самоуверено.

Яздихме дълго, без да обелваме и дума. По едно време аз се обадих.

— Гладен съм. Ще вечеряме ли заедно?

— По-късно.

Яздихме, яздихме… Страхотно обичах да яздя. Това беше нещо много приятно. Само че вече бях попаднал сред хора, пък и тепърва щяха да се роят около мен такива хора, които биха ме убили веднага, щом разберяха кой съм. Тук вече нямаше никакво правосъдие. Тук никой враг на престъпниците не можеше да остане жив.

Тук царят беше Еш Мило — човекът, когото търсех.

Всяка крачка ме приближаваше все по-близо и по-близо до смъртта. И все по-близо и по-близо до Лиза… И все по-близо и по-близо до решението! В края на краищата — ако оцелеех, щях да бъда свободен.

— Знаеш ли човек на име Раскин?

Бронк ми хвърли изпитателен поглед. Бях подхванал разговора така, целейки да го докарам в крайна сметка до Еш Мило, но без те да ме разберат. Според слуховете Еш Мило е имал проблеми точно с Раскин. Пък аз бях чувал, че Раскин бил от там, откъдето бях казал, че съм.

— Твой приятел?

— Ами… Аз…

— Мъртъв е. Сдърпаха се с Еш Мило за едно момиче. А Еш Мило е такъв стрелец, какъвто няма никъде по света.

Дали щях да имам шанс? Дали Еш Мило не бе по-добър стрелец от мен? По пътя чух много неща за Еш Мило. Лесли не беше словоохотлив, но само когато не се говореше за Еш Мило.

— И той стреля така бързо! Някой път ще убие по погрешка.

Бях чувал такива думи преди. За това ме бе предупреждавал Логан. Той казваше: „Ти си бърз, синко, но ти стреляш толкова бързо, че някой ден ще убиеш погрешно човек“.

Той казваше още: „Стрелците стават по-слаби като остаряват“.

Аз пак насочих разговора към Еш Мило.

— Как би живяла жена по тия места? Направо се чудя.

— Хм, Еш Мило е много красив. И си има приказката с жените. Мисля, обаче, че сега тя би си тръгнала, ако можеше да избира. Но не знам как ще свърши всичко това. Сякаш още няма нищо между тях. Еш Мило се опитва да я спечели почтено. Не знам защо ли се излага така.

Червеният добави:

— Тя е много готина. И сладка.

Навлязохме в тъмен участък — като в рог. Дочу се шум. Лесли скочи от коня.

— Тук сме трима мъже.

— Кои?

Не се разбираше от къде идваше гласът.

— Аз съм Лесли, Джим. С мен е Червеният и един нов — Кок Райън.

— Минавайте. И ако новият не е окей, няма да излезе никога от тук.

Яздехме около четвърт миля още и най-накрая…

— Това пред нас е Рууст, Кок. Не е нещо кой знае к’во, но е нещо като наш дом, наша територия. Нито кметове, нито шерифи някога са виждали т’ва място.