Луис Ламур - Укротяване на степта

— Къде?

Попитах, въпреки че знаех отговора.

— Отиват към Рууст и един от ездачите е била жена. Лиза… и Еш Мило.

Наистина всички следи до сега сочеха за това. Може би щеше да ми се наложи да отида там, където Оли Бардит се бе подвизавал след напускането на Кросинг и където той е бил видял Лиза с „по-добър мъж“. Конците се разплитаха. Всичко започваше да се прояснява в главата ми. Ето защо Билингс мълчеше. Беше публична тайна, че той има връзки с гангстерите в Рууст.

Това обясняваше всичко… или почти всичко.

Навсякъде в Америка хората изпитваха ужас от гангстерите на Рууст. Мъжете от ранчата не биха си го признали, но се държаха приятелски и „почитателно“ към престъпниците от Рууст, защото никой нормален човек не би си навлякъл гнева им. Робъртс Рууст се намираше в плато, между мрежа от каньони — местност, позната само на гангстерите.

Колко ли наброяваха те? Някои казваха петдесет, но повечето мислеха, че са почти хиляда. Главното им сборище бе Земята на Престъпниците, простираща се от Канада до Мексико по протежението на Скалистите планини. А в Рууст и наоколо Еш Мило беше „кралят“.

Той не можеше да бъде открит, ако търсещите го не познаваха отлично „пътеките“ на Рууст. Поне така казваха хората. Никой не би се опитал да се бори с Мило.

Имената на главатарите на гангстерите на Рууст бяха известни. Еш Мило бе шефът, но имаше и други имена, само споменаването, на които хвърляше хората в страх — Сандовал, Бронк Лесли, Чене Вейдър, Стивънс. Всички те се издирваха в половин дузина щати и бяха виртуозни стрелци.

Там бе Лиза — сред престъпниците. Но тя не искаше да я търся. Добре, няма. Мустанг каза със замислен тон:

— Този Еш Мило те познава отлично.

— Ами, глупости.

— Сигурен съм. Мислех, че бях чувал всичките истории за теб. Но „клюките“ от Рууст ми разкриват история, която не съм чувал.

— Коя?

— Че си убил човек на име Макгери.

Мустанг отново ме бе хвърлил в дълбоки размисли, които ме държаха буден цялата нощ. Той бе доста изморен от ездата предния ден. Аз, обаче, не само не можех да заспя, но едва дочаках разсъмването. Оседлах жребеца си, подготвих новата си Уинчестър 73 и проверих изправността на останалите си оръжия.

Оставих шерифската значка на масата. Там, където възнамерявах да отида, тя със сигурност би ми донесла веднага куршум в гърдите. За да бъда „в тон“, не се и избръснах.

Никой нямаше нужда да ми казва накъде да яздя и дали трябваше… Нямаше начин да тръгна към Рууст и да избегна премеждия. Може би Лиза искаше да живее с престъпници. Може би тя беше момичето на Еш Мило, може би не. Аз щях да разбера.

Насочих се към един сух каньон. Чакаше ме дълъг път, затова оставих коня сам да избира скоростта. Беше горещо. По тези места нямаше бризове. Потях се, очите ми едвам понасяха блясъците на слънцето. Единствените звуци, които се чуваха, бяха тези от копитата на коня ми и от скърцането на седлото. Или някое откъртено камъче…

Мустанг би разбрал, че ме няма чак следобед. Не бе трудно да се сети къде бях тръгнал. Би си дал сметка, че съм доста далеч, за да ме настига. Не исках да излагам живота му на риск…

Надали гангстерите ме познаваха. Ако имах шанс, щях да се вмъкна при тях, приличащ на престъпник.

След тридневно изтощително пътуване, лицето ми беше прашно и брадясало, а дрехите ми измачкани и мръсни. Бях като истински бандит.

Наоколо имаше само скали — зъбери се редуваха с безкрайни варовични маси — розови, бели и сиви. Вятърът и дъждът бяха моделирали тези масиви хилядолетия. Огромни, стърчащи върхове сякаш се забиваха в небето, напомнящи необуздани пламъци. Яздех по дълги коридори, образувани от каньоните. Ехото от копитата на коня ми отекваше в огромните стени, които ту се приближаваха, ту се раздалечаваха.

Изведнъж каньонът се изви на североизток. Неочаквано попаднах на поточе, където напоих жребеца си и го оставих да си почине. Вече беше късно следобед. Беше много горещо и аз се чувствах ужасно изморен. Сякаш нямаше абсолютно нищо и абсолютно никой в тази безкрайна, забравена от бога пустиня. Изтегнах се да си почина, сложил шапката си на очите.

Събудих се внезапно. Бях усетил, че конят е неспокоен. За части от секундата бях на крака. Лявата ми ръка притисна ноздрите на коня. Той разбра, че съм забелязал опасността, и че трябва да бъде тих.

Дочух гласове. Хората бяха надалеч, въпреки че гласовете им се чуваха сякаш от два метра. Позицията ми беше добра — те нямаше как да ме видят или чуят. Спокойно приготвих оръжията си. Всичко беше наред. Взех шапката си и се насочих към удобно за наблюдаване място. Не чух нищо повече. Явно, който беше говорил, беше спрял. Но не след дълго аз дочух конски копита. Видях ги.