Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

Не беше възможно този човек да е Джад Девит. Беше сигурен в това, макар и да не разполагаше с никакви доказателство. Девит определено можеше да направи опит да го убие. Можеше дори да наеме убийци да свършат тази работа вместо него, но нямаше да го направи от засада. Девит знаеше отлично, че на всички веднага щеше да стане ясно кой е поръчал убийството. А той, олкото и да беше безмилостен, не беше такъв боец.

Фактът обаче си аставаше факт. Беше прострелян. От кого?

На верандата на Тинкър Хауз седеше един мъж, който можеше да му подскаже, и този мъж беше дебелият Сам Тинкър, който убиваше времето си, пушейки на верандата. Пушейки и наблюдавйки живота около него. Малко неща можеха да се случат в този град, които да останат незабелязани от Сам, а той разбираше повече, отколокото всеки друг човек би могъл да подозира.

Хората обикновено си мислят, че мотивите и емоциите, двиещи ги в живота, остават незабелязани за околните, но малко неща остават скрити за един интелигентен и наблюдателен човек, разполагащ с време да гледа, да разсъждава и да раозмишлява. А както се беше настанил на верандата пред собствения си хотел, от бдителното око на Сам Тинкър рядко можеше да се изплъзне и най-малката подробност.

Барманът в Тинкър Хауз си имаше грижи със съпругата си. Мрачният млад ковач флиртуеваше с анй-голямата дъщеря на Симпсън. Сам Тинкър наблюдаваше тези прости неща от живота, наблюдаваше града, наречен на неговото име, с всеопрощаващото разбиране на един дядо.

Той беше станал свидетел как се бе измъкнал от града Клей Бел след посещението си на железопътната гара. Беше видял Клей да влиза в банката преди това. И Тинкър разбра, че бел го е загазил. Той бе посетил гарата след визитата си при Уилър, а това озчаваше, че банкерът бе отказал да му заеме повече пари. Не би имало друга причина, поради която да товари добитък за продажба на влака по това време на годината. Сам Тинкър бе разговорял с Бел, той знаеше за плановете му, знаеше, че Бел иска да умножи стадата си, вместо да ги разпродава, знаеше, че по-голямата част от животните му бяха още млади.

Клей бе отпътувал от града и не след дълго Нобъл Уиелър бе напуснал банката през задната врата, бе възседнал сивия си кон и се бе отправил в пустинята. Тинкър наблюдаваше Уилър от доста продължително време и знаеше със сигурност, че ездата е последната страст на банкера. Той никога не яздеше за удоволствие. А особено отнвратителна му беше ездата в пустинята. Като се размисли, Тинкър установи, че всъщност Уилър не правеше нищо само за удоволствие. Освен ако за човек самият процес на правенето на пари не му доставяше удоволствие.

Още едно нещо бе станало чевидно за Тинкър. Уилър бе взел пушка със себе си на излизане от града. От банката той бе излязъл с празни ръце. Следоваталено оръжието му е било укрито в хамбара. Но хамбарът съвсем не беше от местата, където човек можеше да остави спокойно такова скъпо оръжие при толкова непознати мъже в града; а Нобъл Уилър, който ценеше долара не по-малко от ичети си, едва ли би укривал продължително време пушка на такова място.

Това означаваше, че оръжието е било отнесено в хамбара предната нощ и е ибол скрито там.

Ако това е било така, защо е било направено?

Няколко дни по-късно агенция «Партенка» наля допълнителна информация в мелницата на Сам Тинкър.

Клей Бел е бил ранен още преди атаката си върху лагера на дървосекачите в Просеката. Сам Тинкър напрегнато се бе вслушвал във възбудуните им разкази, а всички бяха единодушни, че Бел е изролзвал лявата си ръка за стрелба. А дясната му била окървавена и висяла.

Сам Тинкър не сподели с никого тези неща, а само седеше, слушаше, наблюдаваше и мислеше.

Джим Нароус се зададе по улицата. Идваше да вечеря при Сам. Съпругата на Джим бе заминала за Денвър и тези дни той се хранеше при Сам.

— Здравей, Джим! — Тишнкър изплю цял водопад тютюнев сок върху една нищо неподозираща мравка. — Какво ново?

— Нищо особено. — Нароус извади лулата от устата си. Остана прав, наслаждавайки се на прохладата след жегата на деня. — Сам, каква муха е врязла в главата на Уилър? — запита след малко той с понижен глас.

— Уилър ли? Какво не е наред с него?

— Изпрати телеграма в столицата на щата да разровят отново онова дело за убийство срещу Мнотана Браун. — Нароус измъкна лулата от устата си и я огледа, след което я изчука на ръба на верандата. — Човек може да си помисли, че Бел си няма други неприятности, ами сега и това да му е на главата.