Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

— А това съдебно разпореждане, кой ще го приведе в сила?

— Ще си изберем един заместник съдия-изпълнител на Съединените щати.

— Ти ли ще го определяш?

— Че кой друг?

Девит пуши спокойно няколко минути, обмисляйки ситуацията. Внезапно една мисъл мина през ума му.

— Уилър, кой е този Харди Тибот?

Нобъл Уилър повдигна внезапно разтревожен лице към Девит.

— Адвокат. Много кадърен. Има много здрави връзки.

— Той е в Уошингтън, като се опитва да издейства постоянно право за паша на Бел.

Нобъл Уилър целият подскочи в стола си. Тежкото му лице в миг се помрачи.

— Трябваше да се сетя! Сега вече ще си имаме наистина неприятности!

— Чейс ще уреди работата. — Девит беше заинтригуван, но не изпитваше особена тревога.

Уилър бърбореше шумно и фучеше от яд, а Девит само оглеждаше опъкото на дланите си, съжалявайки че нямаше възможността да остане само един час необезпокояван в офиса. Тук нямаше начин да не открие нещо, което да го ориентира за потайните кроежи на банкера. Не смееше дори и да намекне за проблема, защото Уилър беше като невестулка. Реши да запази мислите си само за себе си.

Беше ударил часът за решителното действие. След като бъдеше определен съдия-изпълнителят, той щеше да отиде в Емигрант Гап и на Бел нямаше да му остава нищо друго, освен да му отвори портите през Дийп Крийк. Развихрилата се война щеше да завърши победоносно за Девит.

Някакво съмнение обаче го жегна. Девит раздразнено си даде сметка, че това не беше абсолютно сигурно. Клей Бел умееше да предвижда нещата също толкова добре, колкото и да се воюва. А и сред хората на Девит бе настъпило осезаемо изтрезняване. Онзи призрачен Бел, който ги бе атакувал на Просеката, беше всял неистов страх в душите им.

Взря се през прозореца на офиса и зърна на един мъж застанал на вратата на салона Хоумстейк. Беше висок, със силно тяло и стегнат като пружина, с черна коса, която му стоеше като перука. Това беше Стаг Харви.

Това можеше да влезе в работа. Девит беше виждал и другия. Джак Килбърн беше тантурест, набит мъж с розовобузесто и топчесто лицеи. Приличаше на всичко друго, само не и на убиец. И въпреки всичко двамата чакаха, сякаш знаеха, че тяхното време беше дошло.

В какви причудливи градчета само можеше да доведе амбицията един мъж. Девит никога не бе харесвал особено западните градове… далеч повече го привличаха хотелите и блясъкът на източната част на страната. Дори и Сан Франсиско или Ню Орлийнс се търпяха, но не и тези забравени от бога градчета в тоя пущинак.

И ето докъде беше стигнал, да клюма в тоя прашен и вмирисан офис, и на наднича на улицата към човек убиващ за пари. Той отпусна ръце на коленете си. Беше време да тръгва.

— Тибот може да ни създаде големи ядове — проговори изведнъж Уилър, — но мен лично повече ме тревожи Гари?

Девит не беше сигурен дали е чул правилно.

— Гари ли? Кой беше той? Да не е оня, раненият?

— Ако този каубой умре, целият Б-Бар ще се вдигне като един човек и ще връхлети върху града на лов за скалпове.

— Глупости! — Девит рязко се изправи на крака. Тоя род приказки го дразнеха особено много. И по-рано беше слушал подобни твърдения, когато хората се събираха на групички из града и коментираха оживено развоя на събитията. На няколко пъти се бе спирал и се бе заслушвал в разговорите им. — Те са една шепа хора, за да успеят да ни създадат неприятности.

Уилър се отпусна назад. Столът изскърца под тежестта му. Потърси нещо из джобчетата на жилетката си, после и по бюрото си… накрая го намери. Кибрит.

Запали лулата си и бавно запуфка.

— Значи ти твърдиш, че Монтана Браун, Ръш Джаксън, Бил Кофин, Джоунс Дребосъка и Ханк Рууни са една шепа хора? та те струват колкото цяла армия.

Въпреки отегчението си от приказките на банкера и собственото си пълно недоверие към него, Девит скоро усети някаква тревожна мисъл да се стрелва из мозъка му. Мисълта така го загложди, че когато се срещна с Колийн на обяд, не се сдържа и зададе въпроса.

— Ти си ходила да видиш как е онова момче Гари. Ва какво състояние е?

Тази вечер Колийн бе облякла синя рокля, и цветът й съответстваше точно на очите й. Тя повдигна поглед и го изгледа над масата; очите й имаха странно изражение.

— По-добре е — каза тя, — ако, разбира се, можеш да наречеш по-добре човек, който е останал обезобразен за цял живот и с едно око.

— Но няма да умре, нали? — запита напрегнато той.

Колийн повдигна чашата си. За пръв път тази вече тя не изпитваше гордост от факта, че е заедно с Джад Девит. Вече бе започнала да го вижда в нова светлина. Приятелите на баща й във Филаделфия и Уошингтън й бяха разказвали за него като за човек, не познаващ поражението, човек, довеждащ всичките си начинания до успешен край. А тя вече бе започнала да разбира какви средства използваше той при начинанията си.