Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

— Клей ще продава крави и наема вагони…

— Вагони няма да има; дойдезаповед отгоре. Ясна и кратка: никакви вагони за Бел.

— Девит?

— Най-вероятно.

Сам Тинкър обмисли току-що чутото. Бел дължеше пари на Уилър. Ако Девит успееше да изсече най-хубавия участък на Бел, то тогава Клей ньямаше да може да се издължи на Уилър. В такъв случай Нобъл режеше клона на който седеше, защото никога повече нямаше да види парите си обратно.

— Какво да правя? — запита се той на глас. После добави: — Знаеш ли, Джим, ние хората тук в града трябва да се поддържаме. Тоя Девит се опитва да ни хване всички за гърлото.

Той пак се изплю, но вече беше прекалено тъмно, за да разбере дали мравката бе понесла и новия удар.

— Джим, видиш ли някое от момчетата от Б-Бар, прати го веднага при мен. В това число и Бел.

Джим Нароус пъхна лулата в нагръдния си джоб.

— И Нобъл Уилър никога не ми е бил симпатичен.

Сам Тинкър нуе последва Нароус в трапезарията, въпреки че му беше навик да се храни в този час. Вместо това остана в здрача заслушавн в познатите звуци долитащи от града. Дървосекачите бяха изчезнали от улиците. Те бяха една сбиорщина страхливи негодници, не като онези дървари, които той бе познавал от младежките си години в Мичиган, Сагино. Нито пък като ония дни в Тинкърсвил, когато шестанйсет хилядиш войника бяха дали живота си в една от най-кръвопролитите битки с индианците.

Тогава беше млад и здрав, а околните планини гъмжаха от индианци и внеки мъж имаше запасан револвер и пушка през рамото. Това беше времето на голямата битка в планините и Кейв Крийк беше изпълнен с живот. Старият Тинкър Хауз работеше на три смени, а всяка смяна се състоеше по девет бармана; вратите на заведението бяха денонощно отворени.

Хоумстейк също беше голямо заведение тогава и работеше денонощно. Старият Дайъмънд Палас бе изгорял преди дванайсет години, когато по-голямата част от града бе пламнала и изгоряла като факла до основи.

Мислите му се върнаха на настоящето. Нобъл Уилър бе отишъл в планината с пушка, а до този момент никой не го беше виждал въобще да стреля. Той дори не беше ходи на лов за елени или диви кокошки. А и никой неи знаеше, че Уилър притежава пушка. Което искаше да покаже, че никга не можеш да опознаеш даден човек докрай.

Една мисъл водеше след себе си друга, а тази нощ Сам Теинкър го бе споходило вдъхновението. Някой беше казал на Девит за онази дървесина на Дийп Крийк. Малцина хора и от града знаеха за нея. Не можеше да се види лесно. А някой, който знаеше отлично местонахожденеито й и площта, и който беше запознат отлрично с плановете на Девит, му я беше посочил.

Сам Тинкър се изправи и влезе в хотела. Направо да се чуди човек колко много може да се научи «jest setting». Хората си губеха страшно много врме и изтормозваха конете до смърт в шляене из областта. Работата беше само «да си седи у дома» и да си държи очите и ушите отворени. Задавай въпроси само когато се налага. Това беше начинът. Повечето хората умират да си чешат езиците. Само ги заговори и после вече им гледай сеира, те ще ти кажат всичко, което им е известно, или което подозират.

Сам Тинкър не обичаше Нобъл Уилър. Нито пък Джад Девит. И което беше по-важно, той обичаше Клей Бел.

Уилър си мислеше, че знае всичко за Бел. Като външни факти от живота му това беше така. Но той би могъл да научи много като се вслушва в Сам Тинкър, който разбираше Клей, и който знаеше по какъв тънък лед вървяха Девит и Уилър.

Защото дори и да не го беше харесвал преди, той щеше да започне да го обича още в деня, в който видя дървосекачите на Девит, които се бяха пъчили из града и си бяха придавали вагжности, да влизат боси с окървавени крака в града.

Целият град се беше смял до сълзи на историята. Без значение дали хората харесваха или не Бел, а между другото повечето го харесваха, той беше човек от града им. Джим Нароус бе разказал случая по телеграфа и не след дълго хората се късаха от смях и в Санта Фе и Лас Вегас, дори и в Денвър. Клей Бел изпроводил най-яките мъжаги на Джад Девит боси да извървят двадесет мили през планините и пустинята. Случаят действително си заслужаваше да се посмее човек от сърце.

Историята се дотъркаля и до Додж, а там имаше няколко мъже, които не се изненадаха от чутото.

— Познавам това момче — произнесе Боб Райт. — Направо се чудя тия юнаци как са се отървали толкова евтино.

Сам Тинкър седеше на масата с любимата си игра на пинакъл заедно с Джим Нароус, Ед милър и намалника на пощата. Играта на пинакъл подпомагаше мисления му процес.