Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

Джад Девит беше в другия край на стаята, седнал на вечеря със съдията Райли и дъщеря му. Джад бе усетил през деня, че губи авторитет сред жителите на Тинкърсвил. Не че това имаше някакво значение, но егото му беше засегнато. Това беше просто едно дребно градче в задния двор на западните щати. Той щеше да им покаже кой е Джад Девит. В джоба си носеше заповедта за назначение на заместник съдия изпълнител на Съединените щати.

И въпреки задоволството от заповедта в джоба си, с която щеше да види сметката на онзи палячо, Девит пак не беше щастлив. Тази вечер съдията не беше много приказлив. Дори беше доста замислен за нещо. Колийн пък, ако не студена, то беше словоохотлива колкото баща си.

Девит на няколко пъти се опита да оживи атмосферата и да насочи разговора в по-приятни посоки, но без успех. Колийн се извини и се прибра в стаята си. Съдията Райли прекоси стаята и отиде в ъгъла, където Сам тинкър и приятелите му бяха потънали в играта си на пинакъл. Неспокоен и радразнен, Джад Девит се изправи и излезе от ресторанта.

Вече бе взел решение за кандидатурата за съдия-изпълнителя. Това можеше да бъде само Мортън Швабе. Холандецът мразеше Бел, но съдията Райли не беше длъжен да знае тази малка подробност, разбира се. Райли имаше изискването само човекът да бъде местен, за да познава нещата.

Нощта беше студена. Той се запъти бавно по улицата към коралите. Ако всичко минеше както го беше планирал, скоро щеше да държи всичко в ръцете си. Но какъв ли коз криеше още Бел в ръкава си? Девит ядосано изгледа угасналата си пура. Тоя мъж имаше дяволско изобретателно въображение.

Колийн още не си беше легнала. Беше се прибрала в стаята си, но в момента стоеше изправена до прозореца и гледаше навън в нощта.

Беше се променила. Няколкото седмици, които беше преживяла от пристигането си в тоя град, бяха донесли такава промяна в живота й, каквато не беше претърпявала през предишните си години. Не ставаше дума само за чувствата й към Джад, макар че и те се бяха променили. Нещо вътре в самата нея вече беше друго. Нейният собствен свят, светъ на градовете и забавите и развлеченията изведнъж сякаш бе избледнял и се бе отдалечил страшно много, без впрочем това да я тревожи особено. Тук — тя погледна нощта и самотните звезди в небето — беше различно. Тя се усещаше различна, самата тя беше различна.

Приятелките й я бяха предупреждавали да не ходи на запад. Малкият град щял да й доскучае още първите дни. Нямало да има нищо, с което да запълва времето си. Джад щял да бъде много зает. Но тя бе взела сама решението да дойде, противопоставяйки се на възраженията на Джад и баща си. А сега изпитваше истинска радост, че не ги беше послушала.

Вятърът от пустинята беше мек и носеше фини аромати — на диви рози, далечен огън в гората, студа на нощта. Някъде изцвили кон, пиано звучеше от някакъв салон на улицата, откъм Хоумстейк.

Нодолу по улицата сградите бяха празни, а от някои бяха останали само основите, оцелели при Големия пожар. Хората в града винаги говореха за него с главна буква, защото този пожар действително беше най-големия през живота им в града, и бе съвпаднал с окончателната кулминация на минния бум. През дните, откакто беше дошла в града, тя бе използвала заетостта на Джад и баща си, да се разхожда и да слуша разтоворите на хората. Доктор Маклейн беше доста словоохитлив, и особено когато събеседникът му се окажеше красива млада жена. Понякога, когато му бе помагала при гледането на Бърт Гари, той й бе разказвал за старото време на отминалите години. Веднъж го бе запитала за Бел.

— Клей ли? — докторът направи пауза, сякаш размишлявайки. — Колийн, той е много фин човек. Искрен и страшно работлив. Той се блъска повече даже и от наемните си работници, но има душа на поет. И има още нещо.

Тя зачака, и следа като той не довърши мисълта си, тя оправи одеялото на Гари, който бе потънал в дълбок сън, подпомогнат от нещо, което му даваше докторът.

— Какво?

— Да… спомняш ли си легендите за древните викинги? Как обезумявали по време на битка, ставали берсеркери. Той може да бъде хладнокръвен, методичен и опасен боец до един момент, и в следващия направо да му падне пелената. Също като онази нощ когато атакувал лагера им. Този мъж е способен да атакува и ада с кофа вода.

— Ти го обичаш, нали?

— Да го оличам ли? — доктор Маклейн направи пауза, преди да продължи. — Можеш да бъдеш абсолютно сигурна в това.

Клей не можа да спи и се измъкна от леглото още преди първият слънчев лъч да докосне върха на планината Паъйти. Нахлузи джинсите и се напъха в ботушите. Както беше седнал на ръба на леглото, можеше да видиртъмната долина, където единствената светлина беше тънката бяла ивица на пътя към Тинкърсвил.