Луи Ламур: Сребърният каньон

— Нямам представа.

Кати тъкмо прибираше масата и хвърли поглед.

— На Джейк Букър е. Тази сутрин го яздеше.

А Джейк Букър имаше малки крака.

Мълвейни тъкмо се измъкваше от плевника когато стигнах до него. Той ме изслуша, после изтича до канцеларията на конюшнята и взе един отпочинал кон.

Кий Чейпин беше застанал на вратата на ресторанта когато минах покрай него.

— Докарай Канавал тук. Ще имаме открито обсъждане на проблемите. Изпрати някой да повика и Джим Пайндър.

Той ме изучава няколко секунди.

— Мат, какво знаеш?

— Достатъчно… поне така мисля. Достатъчно, за да спася Бокс М и вероятно да открия човека убил Макларън.

Без да се бавя обиколих целия град, магазин по магазин, салон по салон. Търсех Боди Милър, но никъде нямаше и следа от него, нито от съдружника му.

Кий Чейпин и Мойра ме чакаха в ресторанта на Майка О’Хара. Седнах при тях и без да им давам възможност да си отворят устата им нахвърлих по най-пестелив начин плана си. Мойра слушаше изненадана, както забелязах, макар че това не трябваше да я изненадва, защото й бях говорил доста по тези неща преди. Чейпин само кимаше от време на време.

— Може и да сполучим — съгласи се той с мен. — Поне можем да опитаме.

— А Тарп?

— Ще остане на наша страна. Той е стабилен мъж, Мат.

— Добре, тогава. Сутринта ще имаме представление.

Зад мен се разнесе нечий глас, който добре познавах, нисък, уверен в себе си и присмехулен.

— Браво! Представление на разсъмване. Това ми харесва, Бренан.

Беше Боди Милър.

Усмихваше ми се когато се обърнах, но очите не участваха в усмивката.

Това беше Боди, човекът, който искаше да ме убие… Боди убиецът.

На сутринта слънцето изгря чисто и горещо. На развиделяване небето беше без едно облаче, и далечните планини трепереха в маранята на собствените си склонове. Пустинята се губеше сред топлинните вълни, а някакъв покой бе захлупил пустинята и града, нещо като някакво неясно предчувствие, което сякаш пристъпваше на пръсти за да не вдигне и най-малкия шум.

На улицата прекрачих съвсем сам. Всичко беше безлюдно, все едно че се намирах в някой град на духовете; навред цареше тишина нарушавана единствено от скърцането на ботушите ми по дървения тротоар. И в този момент, сякаш разпръснал магията за миг, барманът излезе от салона и започна да мете пред входната врата.

Хвърли ми един поглед, кимна в знак, че ме е познал, и после набързо приключи с метенето и се шмугна обратно в бара.

От една странична улица изскочи мъж с две дървени ведра и се огледа предпазливо наоколо. След като се увери, че няма никой, той тръгна да пресича улицата, като я оглеждаше внимателно в двете посоки.

Седнал в един от полираните от безброй панталони столове пред салона отправих поглед към далечните сини планини. След няколко секунди вече можеше да не съм жив.

Не беше много хубаво утро, в което да умре човек, но кое ли утро пък е хубаво да се умира? Но въпреки това след малко двама мъже, аз и другият, щяхме да се срещнем нейде в града и и единият от нас, а може би и двамата, щяхме да паднем мъртви.

Мълвейни се появи на улицата и остави коня си в конюшнята. Приближи към носейки оръжия достатъчни за започване на война.

— Събрал съм всички момчета. Само след час ще бъдат тук. Джоли вече е в града.

Някаква жена се изправи в един прозорец от втория етаж и погледна надолу. Внезапно се извърна и напусна прозореца сякаш някой я беше повикал отвътре.

— Посмее ли да изникне и Ред в тая суматоха — каза Мълвейни, — той е мой.

— Имаш го.

Мъжът с двете ведра забърза уплашено по улицата; при всяка негова стъпка ведрата пръскаха вода.

Шерифът Тарп още не се беше завърнал. Нямаше и следа от Пайндър, Морган Парк или Боди Милър.

Майка О’Хара беше застлала масата с бяла покривка и сервираната храна изглеждаше чудесна.

— Трябва да се засрамиш! — изрече ми грубо тя. — Това момиче не можа да мигне цяла нощ от страх, че може да те убият.

— Тревожела се е за мен?

— Като полудяла е! Заради теб и онзи Боди Милър!

Вратата се отвори и влезе Мойра. Тъмната й коса беше навита хлабаво на тила й, а очите й изглеждаха необичайно големи върху бледото й лице. Тя избягваше погледа ми и добре, че беше така. Защото това беше особен ден, в който нямах право да проявявам абсолютно никаква слабост, дори и към нея.

Влезе Чейпин, след него полковник Д’Арси. Веднага го познах. Точно зад тях беше Джейк Букър. Очите му гледаха самодоволно.