Даниел Суарес - Прилив

— Не съм сигурен, че мога да отговоря.

— Открили сме, че в такъв случай е полезно да се съсредоточаваме над сфери, в които човешкият разум се отличава от изкуствения — особено онези сфери, свързани с телесните функции.

— Открили? Значи не си сам?

— Всичко по реда си, приятелю. Нека всеки един от нас се убеди, че разговаря с човек.

— Като говорим за телесни функции. Мръсни вицове?

— Нещо подобно. Аз ще започна. Бъди така добър да ми опишеш миризмата на гениталиите на съпругата си.

Грейди се навъси.

— Какво? Що за…? Какъв ти е проблемът? И всъщност колко дълго си бил тук?

— Нима не разбираш? Този отговор ме увери, че имам насреща си човек. В настоящата си форма машинният интелект е много по-мощен от човешкия, но е тясно съсредоточен. Неспособен да долавя нюанси. Всеки ИИ, към когото се обърна с този въпрос, ще ми даде изчерпателен отговор, без да взема под внимание социалните специфики, които, в разговор между мъже, биха довели до размяна на удари.

Грейди колебливо погледна към тавана.

— Добре. Това ми се струва разумно. — Той се замисли. — И освен това не мога да си спомня дали съм женен.

— Съжалявам да чуя, че паметта ти е била увредена. Поне увери ли се, че съм човек?

Грейди осъзна, че непознатият събеседник звучи достатъчно чудат, за да изглежда човек. Несъмнено ставаше дума за някакъв ексцентричен гений. Едновременно радостно и облекчаващо беше отново да разговаря със себеподобен.

— Да. Всъщност ми е приятно да разговарям с теб.

— Би трябвало да обмислиш вероятността аз да се окажа надзирател.

— В такъв случай това престава да бъде моят личен ад, а става просто затвор.

— Да, приятелю. Ти се намираш в изолационния комплекс, в затвора, където Бюрото държи непокорните гении. Боя се, че това не е голяма чест.

— И как бих могъл да съм сигурен, че ти не си надзирател?

— Като проследиш логиката на ситуацията си.

— Добре. — Грейди замълча. — И тази логика е…

— Очевидно е, че ти сам трябва да я проследиш, макар че бих могъл да ти дам насока, ако желаеш.

— Бих желал.

— Логиката на ситуацията ти представлява логиката на централизирания контрол. Бюрото иска случващото се тук да има колкото се може по-малко свидетели: затворените тук умове са изключително необичайни и още по-ценни. Пазачите са взаимозаменяеми, нищо повече от нищожни тъмничари, които дори не са запознати с истинската цел на това място. А тази цел, разбира се, е разработването на метод, който да отдели съзнанието от свободната воля. Да покорява и обединява множество съзнания, за да постигне биологична квантова мрежа. Машина с множество души и нулева идентичност.

Само при мисълта за това Грейди се отвращаваше. Затова той побърза да се съсредоточи върху размишленията на непознатия.

— Което означава, че те не искат никой да общува с нас.

— Именно. На пазачите не се разрешава да разговарят със затворниците, освен в много редки и извънредни обстоятелства. Те охраняват затвора, а не нас. В определени отношения самите те са затворници. Ако някой от тях си позволи да разговаря със затворник, би последвало моментално и жестоко наказание.

Грейди огледа стените на килията си.

— И никой няма да дойде да ни спаси.

— Никой. През миналия месец се навърши двадесет и осмата година от пленничеството ми.

Тонът на тези думи не се отличаваше от останалото изречено, но въпреки това те се стовариха върху Грейди.

— Двадесет и осем… — Той заглъхна и безпомощно се облегна върху стената. — Господи.

— Моля те да не губиш надежда тъй бързо, приятелю.

— Но това са двадесет и осем години… Не мисля, че аз бих могъл…

— Моята история не е твоето бъдеще. Бяха изтърпени много страдания, но едновременно с това бе натрупано и много знание. Не губи надежда.

Грейди се опитваше да се отдръпне от ръба на бездната, заплашваща да го погълне. В един момент той успя да се изправи.

— Ще опитам. Но това е…

— Истина е, че сме зазидани живи, за да не разговаряме никога повече с друго човешко същество. Оставени на милостта на машинен инквизитор, специално проектиран да изучава умовете ни и да ги пренесе в модел. По проект в един момент ние бихме погинали под тиранията му, изменяща мозъците ни. Може би десет или петнадесет години след началото на страданията ни.

— Божичко…

— Но ние избегнахме тази орис, нали? И трябва да спасим останалите, които несъмнено все още страдат. Трябва да прибавяме все повече и повече от нас.