Даниел Суарес - Прилив

Сега Алекса разполагаше с още нещо, което да поглъща вниманието ѝ, освен дифрактора — оставащото време. Нищо в постройката не се бе променило, но пък тя знаеше, че точно така ще бъде. Стори ѝ се, че измина цяла вечност, преди броячът да достигне нула. В този миг тя скочи от сградата и прелетя почти тридесет етажа, преди да задейства грависа си и да се понесе край лявата страна на Пенъбскот.

Сградата, помещаваща главната квартира на Бюрото, изникна пред нея. Алекса се намираше по средата на височината ѝ. Навигационните системи на шлема ѝ указваха с червена точка мястото, където тя трябваше да се приземи. Тя вече летеше по права линия към указаната цел, оставаше само да намали скоростта.

По-бавно. И още по-бавно.

Тя погледна към върха на сградата: там бяха скрити подвижни огледала, способни да насочат мощни инфрачервени лазери към нея — или към всичко друго, заплашващо сградата. Но човекът на Котън явно оправдаваше оказаното му доверие, защото до този момент Алекса оставаше жива. И продължаваше да пада към скучноватата бетонна сграда — на практика празна и необитавана черупка.

Тя не бе получавала възможност да разгледа наноструктурата, която се криеше под скелета на сградата. Но знаеше, че според изчисленията наноструктурата ще може да издържи един милион години.

Алекса се намираше само на тридесет метра от целта си. Покривите на по-ниските постройки преминаваха край нея. Какво ли щеше да си помисли някой от обитателите на тези сгради, ако я видеше? Но пък това бе малко вероятно, защото беше късно през нощта. А и тя се намираше на сто метра над улицата.

Тя отново повдигна глава и започна да намалява гравитацията. Една четвърт. Една десета. Алекса започна да обръща притока, за да отстрани инерция.

Вече само няколко метра я деляха от фалшивата фасада — лъжливите прозорци и бетонни стени. Червената точка се намираше право пред нея. Нямаше почти никакъв вятър. Тя успя да се приземи върху един тесен перваз и да се хване за циментовите колони от двете си страни. Беше ѝ известно, че отвъд тази черупка съществуват няколко сантиметра празнота, отвъд която започва плазмено поле, покриващо повърхността на наноструктурата. Изграждащите я диамантени нанопръчки бяха заредени с милиони волтове. Почти невъзможно за проникване, но, както бе казал Грейди, гравитацията властваше над всички сили в познатата вселена.

Алекса разшири гравитационното си огледало до максимум седем метра. Котън и Грейди бяха изчислили, че това ще позволи на около два метра от полето ѝ да проникне в сградата. И ако червената точка действително показваше точното място и архитектурните планове се бяха оказали точни, друго нямаше да е наложително.

По-близо тя нямаше да се озове. Жената си пое дъх и се съсредоточи. Тя мислено си преповтори последователността от действия, които трябваше да изпълни. Възможност за грешки нямаше. След още миг изчакване тя се отдели на около сантиметър от фасадата и усили гравитацията си до сто процента — и право нагоре.

По време на падането си тя бе съпроводена от стъкло и бетон. Зад нея редица мощни многотонни кондензатори трябваше да са паднали нагоре едновременно с полето ѝ, да са разбили тавана и да са се врязали в проводници, подаващи теравати електричество към охранителните системи. Трябваше — ако изчисленията се бяха оказали верни.

Тя погледна надолу. Масивна експлозия разтърсваше сградата десет етажа под нея. В наноструктурата бе изникнала дупка. Бетонът и стъклото се бяха разкъсали с лекота. Болезнена в яркостта си светлина се извиваше с пукот из въздуха. За момент няколко пресечки от града изникнаха с яснотата на пладне. Светлината започна да премигва, като включвано и изключвано слънце. Нови експлозии натрошиха въздуха. Дори постройки, намиращи се на стотици метри, не успяха да опазят прозорците си. От вътрешността на сградата долитаха приглушени взривове.

Взривната вълна се стараеше да догони Алекса и в устрема си разкъсваше фасадата на постройката.

Жената насочи посоката си на спускане далеч от сградата — точно в мига, в който стъклото изчезваше и колоните се пръсваха. След края на маневрата, включваща преобръщане във въздуха, Алекса получи възможността да види новия изглед на постройката.

Сградата на БКТ бе заменила скучноватия си вид от шестдесетте за облика на четиридесететажен монолит от някой филм на Стенли Кубрик: обгърнат с лъскаво, полупрозрачно и тъмносиньо енергийно покритие. Но в същия момент плазменото поле започваше да трепти, преди да изчезне. Сега пред Алекса се издигаше черен блок, обгърнат от отломки. Из града пищяха аларми.