Даниел Суарес - Прилив

— Боклук. Ти си го повредил.

— Нищо подобно. Но трябва да призная, че това е забележително постижение на импровизираните нанотехнологии. Някой от онези затворници определено си разбира от работата. Цялото устройство е биологично. Създателят му е използвал собствената си кръвна плазма за кодирането на ДНК. И е отгледал костни култури за корпуса. Не бих искал да ми се налага да съм тъмничар на подобни хора.

Грейди започна да разтрива слепоочията си.

— Тази информация беше единственият начин да проследя пътя си обратно до изолационния комплекс. Да доведа помощ.

Котън го изгледа.

— Не говори глупости. БКТ знае къде се намира затворът. — Той се обърна към Алекса. — Предполагам, че ти също знаеш?

Тя се замисли.

— Уви, не. Хедрик пази тази информация изключително усърдно. Полетите се контролират от компютри, така че и самите пилоти не знаят. — Тя погледна Грейди. — Но Котън е прав. Информацията трябва да е налична някъде в мрежата на Бюрото. И ако някой от хората на Котън ни предостави достъп, отново ще се окажем в играта.

Грейди бавно издиша и отново окачи устройството на врата си. На излизане той хвърли мрачен поглед към Котън:

— Ако още веднъж вземеш нещо мое без разрешение, ще съжаляваш.

— Виждам, че сме мрачни преди закуска — подвикна подире му домакинът. — Да приготвя ли нещо?

Грейди се върна в стаята си и затвори вратата. Той седна на пода в най-тъмния ъгъл и отново задейства устройството. Там ученият започна да превърта посланията, за да се убеди, че всички записи са непокътнати.

— … открих взаимоотношението между протеин петдесет и три и злокачествената неоплазма…

Грейди превключи.

— Казвам се Петра Клапнер. Бях отвлечена през хиляда деветстотин деветдесет и трета година…

На вратата се почука. Тъй като Грейди не отговори, Алекса надникна.

— Добре ли си?

Ученият кимна и премина към следващия запис.

— Името ми е Антон Бежижлик. През хиляда деветстотин деветдесет и осма година аз бях нападнат от Бюрото за контрол над технологиите…

Алекса затвори вратата и се загледа в увисналата холограма.

— Това са затворниците.

Грейди кимна.

Тя остана права.

— Спомням си този човек. Помня и как го укорявах за себичността му.

— … моля да кажете на семейството ми, че съм още жив. Минаха толкова много години.

Алекса трябваше да се подпре на стената: тя започваше да осъзнава последиците от собствената си намеса.

Без да поглежда към нея, Грейди заговори:

— Трябва да разбереш. Не мога да разочаровам тези хора. Не мога.

Холографският образ показваше руснак на средна възраст, който се поклащаше напред и назад.

— … дъщеря си… — По лицето му се стичаха сълзи; той се затрудняваше да говори. — Тя е живяла, без да ме познава. Мина толкова време, а аз не спирам да си мисля за всичко, което съм изгубил.

На Алекса се струваше, че записът се обръща право към нея. И я кара да изпитва вина.

Грейди посочи към образа.

— Това са едни от най-великите умове на човечеството. Хора като Леонардо да Винчи и Галилей. Те биха могли да сторят толкова много, а наместо това биват наказвани за способността си. — Този път той се обърна към нея. Алекса оставаше загледана в посланието.

— Трябва да ги спасим. Но първо трябва да сторим нещо друго.

— Какво?

— Да унищожим БКТ.

Грейди я погледна изненадано.

— Мислех, че Бюрото те е създало.

— Както ми каза една приятелка, те може да са ме създали, но това не означава, че им принадлежа.

Гласът на Котън се разнесе отвъд преградите.

— Елате да видите!

Двамата се спогледаха. Грейди все още бе ядосан заради кражбата, но въпреки това спря видеото. Той и Алекса излязоха в коридора. Котън ги викаше от прага на лабораторията си.

— Какво има?

— Елате!

При приближаването си двамата видяха няколко холоекрана, показващи телевизионни емисии.

— Из целите новини се говори за това — посочи Котън. — Бях накарал няколко компютъра да следят за активност от страна на Бюрото. И това ако не е пример…

Грейди и Алекса влязоха вътре. Новините показваха съкрушителни разрушения в центъра на града.

— Нещо за убийството на директора?

— Не, за това нито звук. Това, което виждате, е центърът на Детройт.

Белезникав дим се издигаше над града. Въздушни снимки на улиците показваха пълно разрушение: двадесететажни сгради стояха без фасади, с изложена вътрешност. Широк булевард рязко прерастваше в дълбока пропаст. Стотици пожарни коли и линейки обграждаха мястото.