Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

— Тогава разбрах, че тежко ми се пише – сподели баба.

Разправи ми как Моня станал професионален състезател по мотоциклетен спорт и когато я погледнах скептично, извади кърпичка, разгъна я и ми показа един от златните му медали. Веднъж в Афганистан, където отишъл да подбере кожи, пътувал с мотоциклет през Хайберския проход, а в страничния кош се возел негов приятел и внезапно спирачките отказали.

— Докато моторът летял извън контрол, дядо ти се сбогувал с приятеля си – припомняше си баба. – Тогава Моня зърнал напред работници, които ремонтирали пътя. Край тях имало голяма купчина с пръст и той се насочил право към нея. Дядо ти и приятелят му изхвърчали в пръстта. Пострадали от някоя и друга счупена кост, нищо по-лошо. То се знае, това изобщо не отказа дядо ти от карането на мотоциклет.

За мен най-удивителното в тези авантюри беше фигурата в центъра им. Познавал бях дядо си само като старец, който едва ходеше. Колкото повече баба ми разправяше за него, толкова по-жаден ставах за подробности, които да ми помогнат да го разбера. Ала имаше някакъв елемент у него, който убягваше дори на баба.

— Такъв си беше Моня – казваше простичко и махваше с ръка.

Когато станах репортер, бях привличан от истории, които те „сграбчват в хватка“. През шейсетте години работех като кореспондент към Конгреса, но все ме теглеше да проучвам материали за мошеници, мафиоти и шпиони. И макар че повечето от статиите ми не изглеждат свързани, в типичния случай имат обединяващ мотив: обсебеността. Те са за обикновени хора, тласнати към необикновени постъпки – такива, на които повечето от нас никога не биха се осмелили, – при които дадена идея се вмъква в главите им като вирус и пуска метастази, докато не ги погълне изцяло.

Винаги съм смятал, че интересът ми към такива хора е чисто професионален – от съдбата им се получава отличен материал. Но понякога се чудя дали нямам повече сходство с тях, отколкото си признавам. Репортерската работа изисква безкрайно дирене на още и още детайли в опит да се открие някаква скрита истина. За огорчение на жена ми, когато работя върху материал, ставам сляп за всичко друго. Забравям да платя сметките и да се обръсна. Не си сменям дрехите толкова често, колкото би трябвало. Дори поемам необичайни за мен рискове: пълзя в тунели на десетки метри под улиците на Манхатън заедно с копачите на тунели, или плавам на скиф с ловец на гигантски сепии по време на яростна буря. След като се върнах от морското си пътуване, майка ми каза:

— Знаеш ли, напомняш ми дядо ти.

През 2004 година, докато разследвах загадъчната смърт на експерт по Конан Дойл и Шерлок Холмс, се натъкнах на ролята на Фосет като вдъхновител за „Изгубеният свят“. Колкото повече четях за него, толкова по-силно ме интригуваше фантастичната идея за Z: че в амазонската джунгла би могла да е съществувала развита цивилизация с монументална архитектура. Подозирам, че съм приличал на повечето хора с представите си за долината на Амазонка – разпръснати племена, живеещи в стадия на каменната ера – и това впечатление бе дошло не само от приключенски романи и холивудски филми, но също и от трудове на учени.

Специалистите по опазване на околната среда често описват долината на Амазонка като „девствена гора“, която допреди неотдавнашните набези на дървари и бракониери е била неосквернена от човешка намеса. Нещо повече, много археолози и географи твърдят, че условията в Амазонската джунгла, също като тези в Арктика, са направили невъзможно развиването на големи популации, нужни за едно сложно общество с разделение на труда и политическа йерархия от рода на кралство. Бети Мегърс от института „Смитсониън“ е може би най-влиятелният съвременен археолог, специализиращ в долината на Амазонка. През 1971 година тя се прочу с обобщението си за региона, като го нарече „фалшив рай“, място, което с всичката си фауна и флора е враждебно за човешкия живот. Дъждове и наводнения, както и безмилостното слънце изсмукват жизненоважни хранителни вещества от почвата и правят едрото земеделие невъзможно. Тя и други учени твърдят, че при такива брутални условия могат да оцеляват само малки племена от номади. Тъй като земята предлага много ограничена прехрана, пише Мегърс, дори когато племената успяват да се спасят от измиране вследствие на глада и болестите, те пак са принудени да изнамерят „културни заместители“ за контролиране на популацията си – включително избиване на собствените си членове. Някои племена убиват новородените, изоставят болните в горите или се отдават на кръвно отмъщение и войни. През 70-те години на двайсети век Клаудио Виляс Боас, един от големите защитници на амазонските индианци, казва пред репортер: „Това е джунгла и да се убие недъгаво дете, да се изостави човек без семейство може да е наложително за оцеляването на племето. Едва сега, когато джунглата изчезва и законите й губят смисъла си, ние сме шокирани“.