Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

— Беда – отвръща един куикуро.

Индианците хукват към селото, а Линч и синът му ги следват, шибани от клони през лицата. Щом пристигат, към тях се приближава член на експедицията.

— Какво става? – обръща се към него Линч.

— Обкръжават лагера ни.

Линч вижда повече от две дузини индианци, вероятно от съседни племена, да бързат към тях. Те също са чули шума от пристигащия самолет. Голите тела на много от тях са нашарени с черна и червена боя. Носят лъкове с двуметрови стрели, антични пушки и копия. Петима от хората на Линч се спускат към самолета. Пилотът още е в кабината и мъжете скачат на борда, макар че местата са само за четирима пътници. Викват на пилота да излита, но той още не е осъзнал какво се случва. После поглежда през илюминатора и вижда неколцина индианци да бързат към него с насочени лъкове. Пилотът включва двигателя, а индианците се улавят за крилата, за да задържат самолета на земята. Пилотът, загрижен, че машината е станала твърде тежка, ги замеря през прозореца с каквото успее да докопа – дрехи, книжа и те се разлитат от въздушната струя на перката. Самолетът подскача с рев по импровизираната писта и криволичи между дърветата. Точно преди колелата да се отделят от земята, последните индианци се пускат от крилата.

Линч наблюдава как самолетът изчезва, а около него се стеле червен прах, останал от дирята му. Млад индианец с боядисано тяло, който очевидно предвожда нападението, се приближава към Линч, размахвайки бордуна – метър и нещо дълга тояга, която воините използват да разбиват главите на противниците си. Той подкарва Линч и единайсетте останали членове на екипа му към малки лодки.

— Къде ни водите? – пита Линч.

— Вие сте наши пленници до живот – отговаря младият мъж.

Джеймс младши докосва кръстчето, висящо на врата му. Самият Линч е убеден, че не може да се говори за никакво приключение, „докато не те сполети гадория“ по неговите думи. Ала такова развитие на нещата не е очаквал. Не разполага с резервен план, нито има предишен опит, на който да се позове. Няма дори оръжие.

Стисва ръката на сина си.

— Каквото и да стане – прошепва Линч, – не прави нищо, ако аз не ти кажа.

Лодките се отбиват от основната река към тесен поток. Докато плават навътре в джунглата, Линч оглежда заобикалящото го – кристалночиста вода, пълна с риба в цветовете на дъгата, и все по-гъста растителност. Помисля си, че не е виждал по-красиво място от това.

Внушавано ни е, че всеки поход има романтичен произход. Ала дори и сега аз не успявам да открия такъв за моя.

Нека бъда ясен: аз не съм изследовател, нито човек, отдаден на приключения. Не се катеря по планините, не ловувам. Дори не обичам да лагерувам. Висок съм метър и седемдесет и пет, наближавам четийресет, имам паласки по талията, а черната ми коса оредява. Страдам от кератоконус – дегенеративно заболяване на очите, поради което ми е трудно да виждам нощем. Чувството ми за ориентация никакво го няма, постоянно забравям къде точно се намирам в метрото и редовно пропускам станцията си в Бруклин. Харесвам вестници, готова храна за вкъщи, спортния обзорен бюлетин (записан на TiVo) и климатика, включен докрай. При всекидневния избор дали да изкача двете рамена стълби до апартамента си, или да използвам асансьора, неизменно се спирам на асансьора.

Но когато работя върху материал, нещата са различни. Още от малък ме привличат истории за приключения и загадки, онези, за които Райдър Хагард е казвал, че те „сграбчват в хватка“. Първите, които си спомням да са ми разказвали, са за дядо ми Моня. По онова време той беше над седемдесет и страдаше от болестта на Паркинсон; седеше треперещ на верандата ни в Уестпорт, Кънетикът, и се взираше с празен поглед в хоризонта. Междувременно баба ми се впускаше в спомени за неговите преживелици. Разправяше ми, че бил руски кожухар и фотограф на свободна практика за „Нашънъл Джиографик“. През двайсетте години на двайсети век бил един от малкото западни оператори, допуснати в различни райони на Китай и Тибет. (Някои роднини подозират, че е бил шпионин, макар никога да не открихме доказателство в подкрепа на тази теория.) Баба ми си спомняше как малко преди сватбата им Моня отишъл в Индия, за да купи скъпи кожи. Минали седмици, а от него нямало ни вест, ни кост. Накрая по пощата пристигнал смачкан плик. Вътре имало само една размазана снимка: Моня, лежащ измъчен и блед под мрежа за комари, изтерзан от малария. В крайна сметка се върнал, но тъй като още не се бил възстановил, сватбата се провела в болницата.