Карл Май - През Кордилерите

Спуснахме се надолу. Само брат Иларио остана при сендадора, за да му даде последна утеха. Младият Сабуко заяви, че е готов пак да стъпи върху солената кора на лагуната. Пожелах да го придружа, а и Пена се включи в рискованото ни начинание. Но всичко бе напразно. Не видяхме повече изгубените предмети и щем не щем стигнахме до убеждението, че при дадените обстоятелства всякакво търсене под кората от сол е абсолютно невъзможно. Бяхме принудени веднъж завинаги да се откажем от съкровищата на инките! Ха! Та нали има и други съкровища, които са по-ценни и нито ръжда ги разяжда, нито молци ги ядат.

Ето че към нас се присъединиха и постовете на чиригуаносите, които бяхме пуснали да си вървят. Бяха ни наблюдавали и разбрали, че няма от какво да се боят. Нарочно гледахме да се позабавим повечко и се върнахме горе на площадката едва след около два часа. Сендадорът спеше. Монахът седеше до него. Когато хвърлих въпросителен поглед към брат Иларио, със своя обичаен сериозен и дружелюбен тон той каза:

— Сендадорът наистина се разкайва, а Бог не се гневи вечно.

По изражението на лицето на заспалия Сабуко си личеше, че последните минути от живота му изтичаха. Смъртта оставяше вече своя отпечатък върху чертите му. Ние насядахме наблизо и започнахме тихо да разговаряме. След известно време той се събуди и със съвсем отпаднал глас поиска пак да види сина си.

— Прости ми! Дръж на думата си и стани благочестив човек! — тихо промълви той с цената на големи усилия.

Започнахме да се молим. Индианците последваха примера ни. След десетина-петнайсет минути сендадорът посочи към гроба на убития от него човек и прошепна:

— Ей там лежи Хуан Гомара. Погребете при него и брат му! Аз също искам да ме положите до тях, та дано така по-лесно получа прошка.

Той затвори очи и остана да лежи така още дълго като с едната си ръка държеше десницата на монаха, а с другата — ръката на сина си. После за последен път се опита да се надигне, но веднага се отпусна на земята и издъхна. Мигът, когато някой човек си отива от нас, наистина е винаги забележителен свещен миг! Дори да е извършил и най-ужасните престъпления, единствено Всевишният Бог има право да го съди, Той и никой друг!…

Тази нощ спътниците ми спаха долу край лагуната. Само брат Иларио, синът на сендадора и аз останахме горе да бдим край умрелия. На сутринта двамата мъртъвци заедно с падналите чиригуаноси бяха погребани с тържественост, каквато позволяваха обстоятелствата. После напуснахме Пампа де Салинас. Може би сред нас имаше само един-единствен човек, който тайно съжаляваше, че смъртта бе отървала сендадора от неговото отмъщение. И този човек беше Пена — той много трудно забравяше стореното му зло.

Никой от нас не беше дори и предполагал, че сендадорът имаше син. Вече ни бе известно, че е участвал в престъпленията на баща си, но иначе не знаехме абсолютно нищо за него. За нас той си оставаше една загадка, която много ми се искаше да разреша, но ми бе неудобно да го разпитвам, докато яздехме заедно. Ала поне в това отношение другите не бяха толкова деликатни и още по време на първия ни нощен бивак Пена се обърна към него с няколко въпроса. След като малко поразмисли, младежът отговори:

— Сеньори, много ви моля да ми разрешите да запазя тази тайна за себе си. Ако ви я издам, това нито ще ви донесе някаква полза, нито ще промени с нещо случилото се. Никой от вас няма да има и най-малката изгода, ако ви обясня внезапното си появяване при Пампа де Салинас. Извършил съм много престъпления и неправди, но отсега нататък ще посветя живота си изцяло на изкуплението както на моите злодеяния, така също и на злодеянията на баща ми. Ще обиколя местата, където е живял сендадорът, и доколкото ми е възможно, ще се опитам да обезщетя хората за причиненото им зло. Моля, задоволете се с този отговор!

Никой не му зададе повече въпроси. Край Рио Саладо се разделихме с тобасите и чиригуаносите. Синът на сендадора продължи пътя си заедно с тях…

В Тукуман се срещнахме със стария Десиерто, който изглеждаше доста подмладен, както и с Уника и с нейния Адолфо Хорно. Монтесо и другите йербатероси се сбогуваха с нас, за да се заемат отново с обичайната си професия след преживените приключения.

Недалеч от един окръжен град в Средна Германия се намира дворянско имение, чието име не е необходимо да споменавам. То е собственост на Десиерто. Там живее също и Адолф Хорн със своята жена, които са единствените му наследници. Ако някой път им се прииска да си поговорят за отминали времена и отколешни преживявания, те нареждат да запрегнат конете и тръгват за града, където слизат пред една красива къща на Шлосщрасе. Собственикът й е рентиер и се казва Кумер, но той е някогашният сеньор Пена. Неговата племенница върти цялото домакинство. Тези стари познати седят дълго заедно и се радват на спокойния си и щастлив живот, който напълно са заслужили след толкова години на патила и страдания.