Карл Май - През Кордилерите

Тя блестеше в красив бял цвят. Сигурно беше достатъчно здрава, за да издържи и конник, но при условие, че препускаше в бърз галоп. Тежестта на ездач и кон не биваше да се задържа на едно място по-продължително от секунда-две. Ето че в същия миг забелязах как на отсрещния бряг се откри съвсем тесен пролом. И беглецът го видя, свърна наляво и хукна натам. Вече имаше възможност да ми избяга. Моето време за по-решителни действия настъпи и аз смуших коня си да навлезе в лагуната. Но животното не пожела да ми се подчини. Започна да пръхти, да се изправя на задните си крака, да хвърля къч. Сръгах го с шпорите по-силно от когато и да било. След като гневно изцвили, с един дълъг скок жребецът се озова върху блестящите буци, после продължи да се прехвърля от една плоча сол на друга, прескочи ивицата открита водна площ и накрая полетя по здравата солена кора, която глухо прокънтя под копитата му. Отляво, където стояха спътниците ми, се разнесоха изплашени викове. Беглецът ги чу, погледна към тях, забеляза, че усилено ми правят някакви знаци, и се обърна към мен. Когато видя, че го следвам по лагуната, миг-два остана като закован на място, навярно по-малко от страх за самия себе си, отколкото от смайване, защото едва ли бе смятал, че е възможно да се язди по солената кора. Ала след малко той отново се втурна с все сила напред.

Вниманието ми обаче бе насочено преди всичко не към него, а към цвета на солта. Докато той беше блестящо бял, докато се виждаше как хиляди малки кристалчета отразяват светлината, нямах почти никакви основания за опасения, още повече че не вървях пеша. Бързината е основният фактор, който намалява опасността. Ако пешеходецът пропадне с единия си крак, на него му остава само вторият крак, за да се измъкне, обаче потъне ли едното копито на коня, животното има още три крака, за да се спаси от сигурна смърт. Зад ездача кората може да се чупи и пропада колкото си иска, стига само пред него да е здрава и да го издържи.

Вече се приближих до обзетия от панически страх беглец на около шейсетина лакти. До пролома в скалите му оставаше горе-долу същото разстояние, само че близо пред краката му солената кора изведнъж придоби сиво-кафеникав воднист цвят.

— Стой, спри! — изкрещях му аз, — Ще пропаднеш!

Той не ме послуша и продължи да тича. Не исках да умре. По-скоро предпочитах да избяга. Затова извиках още по-силно:

— Надясно, където кората е по-бяла! Тъмните места няма да ви издържат! За Бога, загубен сте!

Този път синът на сендадора се подчини и свърна надясно. Догонвах го все по-бързо, защото беше вече много изморен и едва си поемаше дъх. Отделяха ни още трийсетина крачки, после само двайсетина… той забеляза, че го настигам, и пак свърна наляво. В такива мигове човек действа светкавично. След като спасихме сендадора, ние бяхме развързали и разделили ласата и ремъците и както обикновено аз пак носех моето ласо навито на руло и прехвърлено през едното рамо и главата към срещуположния хълбок, тъй че бе необходимо само да го сваля и бях готов да го използвам. Смъкнах го от рамото си, закачих халката му от единия край за предната издадена част на седлото, на другия му край направих примка, хванах здраво с лявата си ръка юздите, изправих се на стремената и с десницата завъртях ремъка над главата си, описвайки кръгове. Беглецът пропадна в солта с единия си крак, но за кратко време успя да се задържи върху кората. Не биваше да изминавам мито метър напред, понеже съвсем наблизо солената кора губеше белия си цвят. Ласото излетя във въздуха и примката му се обви около човека. В същия миг кората под него се продъни. Ако се намирах върху здрава почва, както се прави винаги, щях рязко да обърна коня, за да може ремъкът мигновено да се опъне и тогава беглецът нямаше да потъне. Но това щеше да ми струва живота, както и живота на коня, защото при подобно рязко обръщане на животното, изправяйки го на задните му крака, незабавно щяхме да пробием и без друго вече поразмекналата се наоколо кора. Принуден бях да опиша макар и къса дъга. После ремъкът се изпъна. Конят затегли — ала напразно. Солената покривка здраво държеше човека. Конят отново напрегна сили и едното от задните му копита проби кората. Притискайки го силно с бедра, незабавно го накарах да отскочи встрани и бързо измъкнах ножа си. Трябваше да прережа ласото, за да не загина самият аз. Но преди това реших да поема още един голям риск. Забих шпорите в слабините на животното така, че по-късно видях по колелцата им полепнала кръв. Конят буквално се хвърли напред и… слава Богу, ласото се оказа по-здраво от кората сол, под която беше попаднал беглецът. Той бе измъкнат навън и повлечен подир жребеца.