Карл Май - През Кордилерите

— Искате да ме сплашите ли? Няма да ви се удаде.

— Тогава вкопчи се по-здраво в надеждата, но тя ще те измами, бързо, неочаквано и изненадващо. Ще… ме… освободиш ли?

Той успя да зададе последния въпрос с голямо напрежение на силите.

— Не — отвърнах му. — Гомара е мъртъв, а ние останалите не сме толкова кръвожадни като него. Няма да те убием, а в случай, че не умреш от раните си, ще те предадем на съдебните власти.

— Опи… тай се… де! — подигра се той, но явно вече не бе в състояние да държи горната част на тялото си изправена. Очите му се затвориха. — Скицата на съкровището, е в сигурни ръце — той се отпусна назад, но все още продължи да се подпира на здравата си лява ръка. С непрекъснато отпадащ глас избърбори:

— Отмъстителят идва… сигурно е… вече тук. Горе… при Рока де ла Вентана… там ще вземе… скицата. Ще я донесе тук… ще я донесе и… тогава… тежко ти… тежко ти… ако… ако те завари… още тук!

Сендадорът легна на земята. Устата му се затвори. Страните му хлътнаха. Съвсем заприлича на мъртвец.

— Ужасно! — обади се монахът, който все още държеше в ръката си трите кипута, след като внимателно ги разгледа. — Ще си отиде от този свят заедно с греховете си. Не иска да се покае. Мъртъв ли е вече?

— Не е — отвърнах аз, напипвайки пулса му. — Или раните му не са смъртоносни, или организмът му е толкова здрав, че ще се предаде едва след дълга борба.

— Да го превържем.

— Нека почакаме още малко. Раните му не кървят. Не искам сега да го смущавам. Може би пак ще събере сили и ще отвори очи. Никак не ми се ще да се откажа от надеждата, че все пак ще размисли и ще вземе друго по-добро решение. Впрочем онова, което каза, е извънредно важно за нас. Спомена за някой, който щял да донесе скицата.

— Да, и то от Рока де ла Вентана.

— Скалата с прозореца. Къде ли може да е това място?

— Знам го — отвърна Пена. — Рока де ла Вентана е една тънка, самотно стърчаща каменна стена, в която има четириъгълен отвор, наподобяващ прозорец.

— Къде се намира тя?

— На около половин ден път оттук нагоре.

— Дали е скрил там скицата?

— Несъмнено.

— Но тогава човекът, когото е натоварил със задачата да я вземе, трябва да е някое доверено лице. Как ще разберем кой е той и къде… а-а, сигурно го знаят чиригуаносите!

Направих знак на вожда и след като се приближи, го попитах:

— Известна ли е на чиригуаносите скалата, наречена Рока де ла Вентана?

— Да, господарю, много добре — отговори той.

— Сендадорът изпращал ли е някого да отиде там?

— Да, сина си.

— А-а! Сина си! Значи той има не само зет, ами и истински син? Не знаех. Че къде ли се е срещнал с него? Синът му сам ли пое нагоре към Рока де ла Вентана?

— О, не! С него са и петнайсет от моите хора.

— Петнайсет? Как не съм го разбрал от следите ви?!

— Може би сте се натъкнали на дирята ни твърде късно. Синът на сендадора се раздели с нас още завчера, защото месото ни се свърши и два по-малки отряда по-лесно могат да си доставят провизии и да се изхранят, отколкото един по-многочислен отряд.

— Кога смята да се върне тук?

— Най-късно тази вечер.

— А-а, но това е опасно! Трябва да внимаваме. Рока де ла Вентана се намира по-нависоко в планините и следователно се очаква да се спусне отгоре, нали?

— Не, господарю. Оттук право нагоре е много трудно да се стигне до Рока. По-лесен е ей онзи път, дето минава долу — при тези думи той посочи към езерото и после към тесния проход между скалите, през който бяхме дошли. — Първо ще поемете обратно по вашия път между канарите, а едва по-късно ще свърнете на запад в планините.

— Значи синът на сендадора ще се появи там долу от теснината, така ли?

— Сигурно.

— И можем да го очакваме още тази вечер, може би още в тази минута? Сега се сещам, че докато стоях сврян долу в цепнатината на скалата, забелязах двама индианци, застанали пред входа на пътеката между канарите, които побързаха да изчезнат. Взех ги за ваши съгледвачи.

Вождът сведе замислено поглед и след малко каза:

— Господарю, както вече споменах, искам да стана ваш приятел. Сега ще ви докажа, че намеренията ми са искрени. Ако не беше така, в момента ми се удава удобен случай да ви погубя.

— Радвам се за искреността ви, но нямаше да успеете да ни погубите, защото отдавна сам отгатнах онова, което се каните да ми кажете.

— Едва ли.

— Да, така е! Синът на сендадора се е върнал. Той и хората му са на коне, но понеже знае, че баща му очаква да се появим, за по-сигурно е изпратил напред двама спешни съгледвачи. Именно тях съм забелязал. Те също ме видяха. Видяха и конете ни, които все още стоят долу в подножието на скалите. Двамата сигурно са побързали да се върнат и да му съобщят, че сме тук и че баща му е в ръцете ни.