Карл Май - През Кордилерите

Чиригуаносите стояха по-настрани. Но ето че в този момент предводителят им се приближи до мен, подаде ми ръка и ме попита:

— Сеньор, нали сендадорът ви мислеше злото, искаше дори да ви убие?

— Така е.

— И вие рискувахте живота си за него, макар че изглежда ще спасите само тялото му! Направихте го, защото сте християнин, който на злото отвръща с добро. Ние бяхме ваши врагове, врагове бяхме и на тобасите. Но отсега нататък ще бъде иначе. От днес между вас и нас ще цари мир и приятелство. Това е желанието ми и ви моля да се застъпите за нас пред тобасите. В бъдеще вашите и техните неприятели ще са и наши неприятели.

— Ще изпълня желанието ти и съм убеден, че те с удоволствие ще се съгласят.

Тази сцена бе едно ново доказателство, че личният пример въздейства много по-силно и по-добре от всички нравоучения и празни думи. Наистина не бях нито в настроение, нито в състояние да държа в момента някоя голяма помирителна реч. Цялото тяло ме болеше. Нуждаех се от почивка и сън, ала сендадорът лежеше пред очите ми и нямах право първо да мисля за себе си, а за него. Спътниците ми се занимаваха само с мен и никой не му обръщаше внимание. Той все още бе в безсъзнание. След като го прегледахме, се оказа, че останалото от клона парче действително се е забило в гърба му. Раната му беше тежка, несъмнено страшно болезнена, но изглежда не застрашаваше живота му. Въпреки всичко състоянието му ми се струваше твърде опасно. Той лежеше с полуотворени очи, от които се виждаше само бялото. Долната му челюст беше увиснала така, че се показваше езикът. От устата му се разнасяше такова агонизиращо хъркане, сякаш всеки миг дишането му можеше да спре.

— Това не е възможно да е само от раната на гърба — обади се монахът. — Сигурно е получил и някакво друго нараняване.

— Никак не е изключено — отвърнах аз. — Не забравяйте, че е паднал най-малко на седемдесет стъпки в пропастта и когато се е закачил на пъна, е получил страхотен удар. Ако коланът му не се бе оказал толкова здрав, острият клон щеше да разпори целия му гръб. Сигурно е получил някакво вътрешно разкъсване на органи, което лесно може да доведе до смърт.

— Дано даде Бог поне да дойде в съзнание и да се покае за греховете си! Нека се опитаме да го съвземем.

Усилията ни не останаха напразни. Вярно, че дишаше все така тежко, обаче очите му се отвориха напълно и в тях се появи живот. Ясният му поглед се спря подред на всеки от нас. Брат Иларио се отпусна на колене до него и му каза:

— Херонимо Сабуко, дойдохте ли в съзнание? Виждате ли ни, познахте ли ни?

Сендадорът беше обещал да признае всичко. Очаквах от него ако не приятелски, то поне не агресивно враждебен отговор. Но когато отвори уста, съскайки от злоба, от устните му се отрони:

— Махай се! Върви по дяволите!

— Не говорете така! Може би смъртта ви е съвсем наблизо. Приключете си сметките с живота и насочете мислите си само към Бога!

— Няма да умра!

— Дори и да не умрете вследствие на това ужасно падане, не бива да забравяте, че смъртта ви е предрешена. Вие попадате под ударите на закона на пампата.

При тези думи сендадорът се надигна и седна, а после със задавен глас попита:

— Кой от вас ще дръзне да ме съди? Този пес Гомара е мъртъв. Той сам е виновен за гибелта си. Никой друг няма право да ми търси сметка. Ако ме убиете, няма да получите кипутата!

— Лъжете се — отвърнах му аз. — Изсмяхте ми се, когато ви казах, че ще търся следите ви. Все пак аз се заех с тази работа и вече знам къде се намират възлописите.

— Къде са де? — попита ме той подигравателно.

— Веднъж вече ни се присмяхте, защото не ви претърсихме по-щателно, но тази грешка няма да се повтори. Съвсем точно знам какво сте направил с бутилката. Извадил сте от нея кипутата напълнил сте я с пясък и сте я хвърлил в езерото. Кипутата обаче сте зашил в дрехите си. Ей сега ще ги намерим.

Изразът на лицето му бързо се промени. Вече нямаше и следа от подигравка. Върху чертите му легна сянката на страх. Неволно той посегна с лявата си ръка към дясната страна на гърдите си и каза:

— Бълнувате! При дадените обстоятелства би било направо безумие да нося възлописите у себе си.

— Ако не безумие, то поне непредпазливост, а вие все пак бяхте неведнъж непредпазлив, даже и в този момент, понеже със собствената си ръка ми показахте къде са кипутата — в дрехата ви върху дясната страна на гърдите.

Когато посегнах към въпросното място, той ми блъсна ръката и извика:

— Не е истина, не е истина! Страшно се лъжете! Оставете ме на мира, не ме докосвайте!