Карл Май - През Кордилерите

Под краката ми нещо зашумоля и се зарони. Натрупаните с години в пукнатината боклуци, камъчета и пръст поддадоха, ала корените на оцелелия пън издържаха. Като се залових с лявата ръка за някакъв издатък вътре в цепнатината, аз се наведох, сграбчих с десницата си сендадора за яката и после с все сила дръпнах веднъж и… още веднъж… Той се откачи от острия остатък от клона и, увисвайки на въжето, се залюля около себе си като пумпал. След това закрещя от ужас с все сила. Под мен нещо запращя и запука. За да вдигна тежкото му тяло, бях принуден да използвам такава сила, на която старият пън все пак не бе в състояние да издържи. Отначало, макар и бавно, корените започнаха да се изтръгват от скалата, но така или иначе аз взех да «потъвам» надолу. Още миг-два и с мен щеше да е свършено. Придърпах с увития около ръката ми ремък седалката по-наблизо, ала успях да сграбча само едното й въже… последва ново по-силно пращене и търкаляне на отронили се камъни и изгубвайки почва под краката си, увиснах на една ръка над бездната и започнах да се люлея насам-натам като махало на стенен часовник. Спътниците ми видяха всичко отгоре и нададоха викове. Сендадорът ревеше като ранен бик. Но аз не изгубих съзнание, запазих спокойствие и не се пуснах. Едно бързо движение с лявата ръка и се докопах и до другото въже. Също както при упражнение на трапец аз се засилих с мах на краката и се метнах върху копията, където успях да седна както преди. Опасността беше вече преминала. С тръпки на ужас погледнах към празната цепнатина в скалата, където доскоро се намираше коренището.

Най-напред положих усилия да укротя люлеенето на моята седалка. Когато това ми се удаде, с помощта на ремъка аз пак се привързах колкото можех по-здраво и с дясната си ръка посегнах към въжето, на което висеше сендадорът. Той беше притихнал.

Отново бе изгубил съзнание и това ми беше добре дошло. Направих знак на моите хора да започнат да теглят въжето му. Желанието ми бе изпълнено. Щом сендадорът се изравни със седалката ми и увилия точно, пред мен, аз го хванах здраво и дадох сигнал да продължат равномерно да изтеглят и трите въжета.

«Пътуването» ни нагоре бе направо ужасно. Люлеехме се насам-натам, въртяхме се около собствената си ос. Тъй като ръцете ми не бяха свободни, можех само с крака да се оттласквам от скалата. Но не винаги успявах. Често се блъсках в нея и полагах всички усилия да поемам ударите вместо сендадора. Когато най-сетне стигнахме до ръба на канарата, вече се чувствах като пребит. Но все още не бях в безопасност. Най-напред трябваше да изтеглим горе изпадналия в безсъзнание човек. Запънах се доколкото можах с крака в канарата, хванах сендадора за бедрата и го повдигнах нагоре. Другите задърпаха и ето че успяхме. После стъпих върху седалката. Внимателно продължиха да я теглят. Първо подадох едната си ръка над каменния ръб, а след това и другата. Уловиха ме за ръцете. Задърпаха по-бързо и по-енергично, отблъснах се с крака от седалката, озовах се най-сетне върху скалната площадка и… тогава рухнах на земята. Стори ме си, че чувам да свирят някакви тръби и тромбони и загубих съзнание. Тялото ми просто отказа да се подчинява повече. Когато се съвзех, разбрах, че главата ми лежи в скута на брат Xarvap. Той видя, че отварям очи, нададе тържествуващ вик, после повдигна главата ми и взе да ме целува където свърне, без да обръща внимание на неволно потеклите от радост сълзи, които закапаха и по моите страни.

— Жив сте! Жив сте! — повтори няколко пъти той. — Слава и хвала на Всемилостивия! Ама че рисковано начинание беше това! Никога, никога вече няма да дам съгласието си за подобно нещо! Видях как пънът се изтръгна от скалата и падна в пропастта и как увиснахте с едната си ръка за въжето. Беше ужасно!

Той закри с длан очите си и се разхълца на глас. Той, силният, видял и препатил мъж! Другите също бяха дълбоко трогнати и в очите им се появиха сълзи. Когато се изправих на крака, йербатерото ме прегърна. После така да се каже ме запрехвърляха от едни прегръдки в други. Най-накрая Пена ме притисна до сърцето си и силно развълнувано ми каза:

— Сеньор, често, много често съм бил към вас суров и несправедлив. Вече никога няма да бъда такъв. Можете ли да ми простите!

Разбира се, че му простих с голяма радост. Та аз не бях вършил по-малко грешки от него. И в този момент, когато любовта на тези мили хора си пролича толкова ясно, се видях принуден искрено да призная пред себе си, че поведението ми към тях не винаги е било съвсем безукорно.