Карл Май - През Кордилерите

— Не се противете, иначе ще съм принуден да използвам сила!

— Само посмейте! Шнуровете не са ваши. Нямате никакво право над тях!

— А вие пък още по-малко, защото сте ги придобил с цената на убийство. Ще ги дадете ли доброволно?

— Не, не и пак не!

— Тогава се сърдете сам на себе си, ако ви причиня болка.

Направих знак на неколцина йербатероси да го държат здраво и старателно претърсих дрехата му. Той се опита да окаже съпротива, но скоро се отказа. Излезе така, както предполагах. Намерих каквото търсех под хастара от дясната страна на гърдите му. Бяха три кипута, всяко от които се състоеше от един главен шнур и поне още трийсетина допълнителни шнурчета. Сендадорът остана да лежи по гръб на земята като тежко дишаше. Съпротивата му го бе съвсем изтощила. Навярно много му се искаше да крещи и да ни обсипе с ругатни, заплахи и проклятия, ала силите му стигнаха само да изломоти с дрезгав глас няколко гадости.

Никой от останалите не бе виждал до този момент кипута. Шнуровете тръгнаха да обикалят от ръка на ръка.

— И това ми било букви, срички и думи, а? — попита ме Пена.

— Не, а само знаци. Думата «кипус» или всъщност «хипус» е от езика кечуа и означава «възел». Всяко кипу се състои от един дебел основен шнур, за който по различен начин са навързани други по-тънки шнурчета с какви ли не цветове. Всеки цвят и всеки възел според начина, по който е направен, има своето особено значение.

— И вие можете да ги разчетете?

— Ще се опитам. Впрочем кипутата представляват твърде несъвършено средство за заместване на паметта и всъщност към всеки шнур е необходим и известен устен коментар, ако човек иска добре да разбере съдържанието им.

С нескрито внимание сендадорът следеше обясненията ми. Щом свърших, по лицето му пробяга израз на злорадство и той възкликна:

— Много добре! Значи устен коментар! А вие го нямате. Следователно не можете да разчетете шнуровете!

— Не тържествувайте преждевременно. Когато споменах за устен коментар, имах предвид това, че човек би трябвало да знае за какво става дума в кипутата.

— А вие знаете ли?

— Естествено! Разбира се, в тези шнурове се говори за закопаните съкровища. Но ако това не се знае, дори усилията на най-добрите изследователи на кипута няма да доведат доникъде. А тъй като на мен ми е известно за какво става дума, не е необходима дългогодишна научна подготовка, за да разчета шнуровете.

— Ами че опитайте се тогава!

При тези думи той ми отправи изпълнен с напрегнато очакване поглед. Може би си мислеше, че ще успее да ме подведе веднага да му дам тъй желаните сведения.

— Ще се опитам — отговорих аз, както и наистина смятах да направя, — ала ми се струва, че няма да успея. Цветовете са силно избелели и на места са дори напълно изчезнали. Аз не съм химик, а несъмнено тези възлописи се нуждаят от най-внимателна химическа обработка, ако искаме цветовете им отново да се появят.

— Gracias a Dios! [29] Слава Богу! Б.пр. Значи нищо няма да разберете! Това, че ме ограбихте, няма да ви донесе полза!

— За себе си не очаквам никаква полза. Тя се пада единствено на онзи, който има законното право над нея. Вие, разбира се изобщо не се числите към тези хора. Впрочем във всички случаи ще се погрижа кипутата да попаднат в ръцете на специалисти. Цветовете им сигурно ще могат да се възстановят и следователно шнуровете ще бъдат разчетени.

— И каква полза, ако се разчетат? Никаква, абсолютно никаква! И хиляда учени да се заловят да ги разгадават, полза ще има едва когато се съглася да ви помогна.

— Вие ли? Никой няма да се допита до вас?

— Тогава нищо няма да намерите, понеже все още не разполагате с най-важното. Плановете, скиците са все още моя собственост.

— Ах, да, скиците! — изплъзна се от устата ми.

— Точно така! — злорадо се изсмя сендадорът. — Те са в ръцете ми, дори в няколко екземпляра, които накарах да изработят в случай, че оригиналите се изгубят.

— Е, някой от екземплярите все ще се намери! — казах най-спокойно.

— Че къде? От кого? Освободете ме и ще имате всичко!

— Не. Намерих кипутата и все някак ще съумея да намеря и скиците.

От полупритворените му очи ме прониза продължителен неописуем поглед. Бях сигурен, че само голямата възбуда и силното вълнение все още го държаха в съзнание. С достойно за възхищение самообладание той съумяваше да превъзмогне болките си.

— Ти си цял Сатана! — скръцна със зъби той. — Но няма да победиш, защото знай — тук сендадорът пак се надигна и с неописуема злоба добави: — отмъщението идва, краят ти е близък, по-близък е отколкото си мислиш!