Карл Май - През Кордилерите

Ала не биваше да спирам, за да взема сина на сендадора при мен на седлото. О, не, защото това щеше да е моят край. Трябваше да препускам обратно, по-далеч от опасното място, и то без да спирам нито за миг. Стараех се да яздя възможно по-бавно, за да не го убия, докато животното го влачеше. Същевременно започнах да придърпвам и да навивам ремъка така, че беглецът се приближаваше все повече до коня. Ласото ставаше все по-късо и по-късо и наистина бе крайно време да го прибера, понеже беше невъзможно да влача човека върху остроръбестите твърди буци сол покрай брега. Още преди да стигна до тях, той се озова съвсем близо до животното. Едно последно напрежение, мощно дръпване, което за малко да ме събори от седлото и… беглецът се озова пред мен напреко на седлото в безопасност. Оставаше само да се прехвърля през откритата ивица вода. После от плоча на плоча се добрах обратно до брега. Там ме чакаха монахът, Пена и Търнърстик, които ме бяха последвали на коне. Те взеха беглеца от ръцете ми, а аз скочих от седлото на земята. Конят пръхтеше силно и трепереше с цялото си тяло. Той много добре разбираше на каква опасност се бяхме изложили.

Докато се разиграваше гореописаната сцена, макар и само в отделни моменти бях принуден да насочвам вниманието си и на друга страна. Когато хвърлих ласото и младежът пропадна, високо отгоре се разнесе вик, който едва ли можеше да се нарече човешки. Яздейки по вече споменатата дъга, аз погледнах натам и съзрях застаналите на каменната площадка чиригуаноси и тобаси, следящи с поглед действията ми. Най-отпред, кажи-речи до самия ръб на канарата се бе изправил в цял ръст сендадорът и стоеше с високо протегнати от страх ръце. Той, който допреди малко бе толкова отпаднал, че едва успя да се понадигне и да седне. Въпреки че ръцете му бяха вързани, бащината любов му бе придала сили да се изправи на крака. Когато слязох от коня и пак погледнах нагоре, го видях все така да стои прав като свещ.

Синът му изглеждаше ужасно. Лагуната не бе искала да го изпусне от прегръдките си. При силното дръпване, с което успях да го измъкна, лицето му се бе изподрало, а една част от облеклото му бе изпокъсана. Влаченето по твърдата кора не му се бе отразило по-добре. Коланът му липсваше, а също и половината от връхната дреха. Най-важното беше, че е още жив. Скоро дойде на себе си и бързо осъзна случилото се. Видимо смутен, той доста време ме гледа в очите, без да проговори. Най-сетне ми подаде ръка и рече:

— Сеньор, без вас сега щях да съм там на дъното. Кажете ми как мога да ви се отблагодаря!

— Станете свестен човек и не се отплащайте на мен, а на онези, на които преди сте вършили злини!

— Така ще направя. Но и вие трябва да почувствате моята благодарност. Ще ви върна кипутата. Той бръкна в джоба си.

— Но те бяха в ръката ви, когато пропаднахте под солената кора — подхвърлих аз.

— В ръката ли? — разочаровано попита младежът. — О, desdichado de mi! [32] Горко ми! Б.пр. Наистина, значи съм ги изпуснал във водата!

— И никога никой няма да може да ги извади!

— Но скицата, скицата, ако я имате, тогава ще… къде е коланът ми?

— И той е в езерото.

— О, Боже! В него бях скрил скицата.

— Значи и тя изчезна, така ли?

— Изчезна, загубена е! Какво ще правим? Трябва да я имате. Трябва да я намеря, пак ще отида там!

Той скочи на крака и се приготви отново да тръгне по соленото езеро.

— Стойте тук! — заповядах му аз. — Нищо няма да постигнете, поне сам не можете нищо да направите. Възможно е да успеем само ако всички обединим усилията си. Трябва да отстраним солената кора и после да търсим. Ще са ни необходими лодки и инструменти, с каквито не разполагаме. Може би ще ни хрумне и нещо друго, ще ни дойде някаква идея. Ще размислим. А сега елате да отидем при баща ви!

Той не се възпротиви и тръгна с нас. Ние дори и не помислихме да го връзваме. Бяхме убедени, че няма да прави друг опит да ни избяга. Не е нужно да разказвам какво чух от моите спътници за дръзкото си решение да препусна по кората от сол. Това обаче в никакъв случай не беше кой знае какво геройство, а най-много рисковано начинание, каквото всеки човек понякога предприема. Когато се озовахме горе на площадката сред скалите, бях посрещнат от чиригуаносите и тобасите с такива погледи, които ясно ми показаха колко силно впечатление им бе направила постъпката ми. Малко повече кураж и така човек лесно си спечелва уважението на тези хора.

Сендадорът пак беше седнал на земята. Очите му блестяха, но бе трудно да се каже дали от радост, или от вече проявяващата се треска. Той хвана ръката на сина си, дръпна го да седне до него и го накара да му разкаже случилото се. Ние се оттеглихме малко назад, защото вече не беше толкова важно да чуем онова, което щяха да си кажат двамата. Бях напълно убеден, че сендадорът ще е дваж по-разгневен, първо, понеже, осуетявайки бягството на сина му, за малко не го погубих и второ, защото навярно смяташе, че съм виновен за изчезването на кипутата и скицата.