Карл Май - През Кордилерите

Тази загуба бе за всички ни твърде болезнена. Не един и двама измежду нас тайничко се бяха надявали, че откриването на съкровището щеше да им донесе и на тях някаква изгода.

Колко се учудих, когато сендадорът ме повика заедно с монаха при себе си и с тон, какъвто никога не бях очаквал от него, ни каза:

— Сеньори, когато видях сина ми да потъва, в мен нещо се пречупи. Изведнъж ми стана ясно, що за човек съм. Вие мислите, че ме познавате, но съвсем не е така. Знам, че ще умра. Преди това ми се иска да облекча сърцето си и да ви разкажа всичко, което съм извършил. И тъй, чуйте житейския ми път!

— Не — спрях го с рязко движение на ръката. — Ако Провидението е решило, че сега трябва да умрете, последните ви часове или мигове не бива да се посвещават на мирски лица за светски работи, а единствено на Бога. Ето тук е нашият добър брат Иларио. Той е Божи служител. Доверете му всичко, което ви тежи на сърцето, и ще получите от него истинската утеха.

— Прав сте. Но най-напред ми кажете дали ми прощавате!

— От цялото си сърце.

— Какво ще правите с моя син?

— Нищо. Може да си отиде когато и където поиска. Надявам се никога да не забрави доказателството, което получи тук, че Бог е справедлив, но и безкрайно милостив! Аз си имах работа само с вас и не мога да бъда негов съдия.

— Тогава, ела по-близо, сине мой, подай ми ръката си и чуй какво ще ти кажа! Ужасно е, когато се наложи на един баща да говори на детето си така, както сега трябва да ти говоря. Но аз съм вършил грехове пред очите ти, много съгреших и към теб, като те поведох по пътя на престъплението. Разкаянието ми може да събуди в мен надеждата за Божието милосърдие, ала няма да обезщети хората, пострадали от престъпната ни дейност. Именно това ще бъде твоя задача. Ще изпълниш ли последното ми земно желание?

Сендадорът беше голям, закоравял и дързък грешник, но когато го чух да говори така, думите му дълбоко ме трогнаха. Изживеният смъртен страх за живота на сина му наистина бе стопил леда, сковал сякаш завинаги сърцето му. Той не приказваше гладко и съвсем свързано, а бавно, трудно и с чести паузи, защото от време на време дъхът му секваше. Несъмнено някои от вътрешните му органи бяха разкъсани и големите усилия, с които превъзмогваше страшните си болки, бяха причина челото му да се покрие с едри капки пот. Въпреки това гласът му звучеше благо, като на любяща майка. Да, действително, какъв човек, съпруг и баща можеше да излезе от този мъж, ако не беше тръгнал по престъпни пътища! Навярно никога не беше разговарял със сина си по такъв начин и тъкмо затова думите му оказаха върху него толкова дълбоко въздействие. Устните на младия човек затрепериха, гласът отказа да му служи. В отговор той можеше само да кима с глава и да стиска ръката на баща си.

— Ти си богат — продължи сендадорът. — Знаеш къде е скрито цялото ни имущество, но ти знаеш също, че то не е придобито по честен начин. Върни го на хората, от които го отнехме! И ако искаш с нещо да допринесеш за душеспасението ми, като превърнеш Божия гняв в милосърдие, то отсега нататък тръгни по пътя на праведните хора, от който те отклоних. Вече вярвам във вечната любов и в Божията милост. Знам, че Бог може да ми прости, но дори да попадна сред осъдените на вечно проклятие, аз ще понасям по-леко наказанието си, ако някога видя, че се намираш между блажените. А сега ми кажи най-искрено и без да ме щадиш, желаеш ли да станеш по-добър човек от баща си, който те поведе по пътя на изкушението?

Той погледна боязливо сина си право в очите. Младежът не можеше повече да се владее и да сдържа чувствата си. Той притисна баща си до гърдите, целуна го и задавен от сълзи, отговори:

— Ти знаеш, че често нямах желание да върша онова, което искаше от мен. И когато там, долу, водите на лагуната ме погълнаха, макар и само за миг, преди да изгубя съзнание, в мен проблесна истината. Но това бе само един кратък миг на голямо и ясно прозрение, прозрението, че не заслужавам да живея. Отсега нататък обаче ще заслужа правото да живея. Обещавам ти, заклевам ги се!

По лицето на баща му се изписа голяма, искрена радост. Той стисна ръката на сина си и го помоли:

— Познавам те и съм сигурен, че ще удържиш на думата си. А сега се отдръпни! Трябва да говоря с монаха.

Аз също се отдалечих, ощастливен от мисълта, че един блуден син, една със сигурност смятана за загубена душа се канеше да се завърне при своя Създател. Имах чувството, че се намирам в катедрала и съм коленичил пред Светото разпятие. Затова желанието на останалите да отидем да потърсим изгубените кипута никак не хармонираше с обзелото ме настроение. Но нямаше как да се измъкна. Решихме внимателно да огледаме солената кора и да видим дали все пак шнуровете не са паднали нейде наоколо. Възможно бе младият Сабуко да ги е изпуснал, преди да потъне. А също така не беше изключено и коланът му да се намира върху солта.